Легендата [bg]

— Немъртвата кралица и нейните Придворни дами. Започвам да си мисля… — Тела замълча за миг, усетила, че заваля думите. — Че не е просто игра…

Очите й се затвориха отново.

— Хей, не заспивай, чу ли? — Данте я измъкна от водата.

Кап. Кап. Кап. Изцеждаше се като мокра черга, а се чувстваше по-зле и от това.

Данте я притегли към себе си. Нищо меко нямаше в него. Гърдите му бяха като мраморен блок, ала Тела пак би затворила с радост очи, би се прислонила в него и би спала така до края на времето.

— Недей, моля те — смъмри я той. — Няма да се предаваш, чу ли! Трябва да останеш в съзнание, докато те отнеса на сигурно място.

— И къде е това място? — Тела затвори подутите си очи. Главата й подскачаше върху гърдите му при всяка негова крачка. Кога я беше понесъл и защо се отклоняваха от пътеката покрай рова?

Не отиваха в замъка, но май не отиваха и към гаража с каретите. Тела се запита в полусън дали не получава видение за бъдещето си, защото й се струваше, че вървят през гробище. Виждаше само неясните очертания на обрасли с мъх надгробни плочи с изронени херувими или плачещи статуи с воали. Дърветата сякаш също скърбяха в траур и ронеха сухи вейки, които хрущяха под ботушите на Данте.

— Не е ли малко рано да ме погребваш? — попита тя.

— Няма да умреш. Ще намерим някого да ти помогне. — Данте пое надолу по изронено каменно стълбище покрай голяма скулптура на мъже с дълги роби и криле, които държаха ковчег над главите си.

Тела би изсумтяла, ако имаше сили. Явно смъртта и злата орис я следваха навсякъде.

— Излъгах те в ателието за дрехи — промълви тя. — Ти беше прав за Джакс… — Насили се да отвори отново очи. Главата й се въртеше. Виеше й се свят. Искаше това да спре. Искаше всичко да спре. — Дори не знам защо го целунах. Не беше от страх, че ще ме изрита от двореца заради лъжливия годеж. Май исках да ревнуваш.

— Е, успя — каза грубо той.

Тела би се усмихнала, ако не я болеше толкова много.

Данте я прихвана още по-крепко и махна внимателно кичур коса, залепнал за лицето й. После плъзна нежно пръсти по извивката на устните й.

— Никога не бях завиждал толкова много на друг човек, както когато го видях да те целува на дансинга.

— Ами, да ме беше поканил пръв да танцуваме.

— Следващия път ще го направя. — Целуна я леко по челото. — Ти само се дръж, Донатела. Стискай зъби, докато те отнеса някъде на топло, а аз обещавам повече никога да не те оставям сама. Заедно ще оправим нещата.

Острите ъгли на лицето му се загладиха и за миг Данте й се стори невъзможно млад. Тъмните му очи бяха широко отворени и обточени със звездна светлина, очи, в които да се взира вечно. Косата му падаше на разчорлени кичури от разлято мастило, а опасните му устни бяха леко разтворени и уязвими, сякаш всеки миг ще разкрият ужасна тайна.