Дарк Холоу [bg]

Носеше дълга рокля в тъмен тон, която прилепваше по нея като змийска кожа. Ухаеше на цветя — по-късно научих, че причината е специалният й лосион за тяло. Парфюми не употребяваше.

— Та каква е онази книга? — попита тя, без да сваля поглед от очите ми.

Бе ме зърнала да чета купения неотдавна роман „Добрият войн“ на Форд Мадокс Форд. Очаквах едно, оказа се съвсем друго: студии на човешки характери и описание на поведението на хора, които си изневеряват един на друг и изобщо са неверни в брака, всеки по свой си, специфичен начин. След известно време, когато започна връзката ни, тази книга се превърна в настолно четиво или по-скоро нещо като учебник за нас двамата.

— Авторът се казва Форд Мадокс Форд. Познаваш ли го?

— Не. Само съм чувала името. Трябва ли да го зная?

— Предполагам — рекох неуверено.

Всъщност от автора като литературен критик поне по мое мнение можеше да се очаква много повече. Усещах, че се държа сковано, затова се опитах да го дам по-светски. Без да знам защо, добавих:

— Ако ти се чете за слаби мъже и провалени бракове.

Тя примига, сякаш получи шамар. Тогава не знаех нищо нито за нея, нито за съпруга й, но така или иначе подразбрах, че съм сгрешил, и ми идеше да потъна вдън земя от срам за издънката. Ако подът можеше да се отвори и да ме погълне, бих скочил в дупката само и само да скрия недодялаността си. Бях я обидил или наранил, без да съзнавам как и защо.

— Така ли? — рече тя след малко. — Може пък да ми я дадеш да я прочета?

Поговорихме за това-онова, за службата, за хората, за дядо ми, сетне тя си тръгна. Преди да слезе от високото столче, изтръска някакъв несъществуващ боклук от коляното си и роклята се опъна още повече по тялото й. Материалът бе еластичен и не прикриваше почти нищо, поне що се отнася до формата на бедрата и задника й. Усещането бе извънредно еротично. Сетне ме изгледа с любопитство, наклонила глава на една страна, а в очите й имаше нещо, което не бях виждал досега. Никой не ме бе гледал по този начин преди; хрумна ми, че и никой повече (странно защо именно такава мисъл?) няма да ме погледне по същия начин. Докосна ме с пръсти по ръката и сякаш ме изгори.

— Не забравяй за книгата — поръча и си тръгна.

Просто си излезе.

Така започна всичко. Дадох й „Добрият войн“ и дни наред изпитвах странното удоволствие, че ръцете й докосват моята книга, пръстите й гальовно обръщат страниците. Седмица по-късно напуснах фирмата. По-точно ме уволниха след спречкване с директора, който ме нарече „мързеливо копеле“, а аз него — „духач“, какъвто наистина си беше. Дядо отначало се нацупи, но аз си го познавах и по лицето му четях вътрешното удовлетворение, че бях нарекъл директора именно „духач“. Защото и старият бе на същото мнение.