Дарк Холоу [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #2
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 9547331787
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дарк Холоу [bg]». Краткое содержание книги:
„Малцина са авторите, които успяват да удържат позициите си след силен дебют. Конъли доказа, че това не се отнася за него. «Дарк Холоу» няма нищо общо със синдрома «втора книга». Зашеметяващ трилър.“ Букселър
„Няма по-голям кошмар от черната пукнатина в собственото ни съзнание — това е посланието на «Дарк Холоу». Надали скоро ще се появи автор с подобно свръхчовешко познаване на психиката на убиеца, съчетано с невероятен пластичен талант и умение да сгъстява напрежението“. Ню Йорк Херъл Трибюн
Междувременно дядо ми бе намерил работа в една застрахователна фирма, където изпълнявах ролята на момче за всичко. Правех кафе на служителите, метях пода, отговарях на телефоните, лъсках бюрата, бях куриер и всичко останало, за което можете да се досетите. От опита си в застрахователния бизнес мога да ви кажа със сигурност едно; онзи, който вярва на приказките и обещанията на застрахователните агенти, е или много наивен, респективно глупав, или отчаяно безразсъден човек.
Лорна Дженингс бе личен помощник, разбирайте секретарка, на главния директор. Държеше се извънредно учтиво с мен, но така или иначе почти не разговаряхме, поне в началото. Веднъж-дваж бях усетил любопитния й поглед, отправен косо към мен, но това бе всичко. За пръв път се разговорихме по-сериозно на един купон по повод пенсионирането на друга секретарка — висока жена с боядисана в синьо коса. Година след пенсионирането я прибраха в психиатрията — бе превъртяла и претрепала едното си куче с брадва. На онзи купон Лорна започна разговора. Аз си седях на барчето, пиех бира и се опитвах да изглеждам достатъчно възрастен и печен.
— Здравей — весело ме поздрави тя. — Изглеждаш много самотен. Да не би да се опитваш да пазиш дистанция от колегите?
— Здравей — отвърнах и се смутих. — Не, не се опитвам…
Тя вдигна вежди и аз си признах.
— Ами, вероятно се стеснявам. Но не и от теб.
Лорна Дженингс ме погледна право в очите и аз съвсем се забърках.
— Днес те видях да четеш нещо — заяви тя и седна на съседното столче.
Носеше дълга рокля в тъмен тон, която прилепваше по нея като змийска кожа. Ухаеше на цветя — по-късно научих, че причината е специалният й лосион за тяло. Парфюми не употребяваше.
— Та каква е онази книга? — попита тя, без да сваля поглед от очите ми.
Бе ме зърнала да чета купения неотдавна роман „Добрият войн“ на Форд Мадокс Форд. Очаквах едно, оказа се съвсем друго: студии на човешки характери и описание на поведението на хора, които си изневеряват един на друг и изобщо са неверни в брака, всеки по свой си, специфичен начин. След известно време, когато започна връзката ни, тази книга се превърна в настолно четиво или по-скоро нещо като учебник за нас двамата.
— Авторът се казва Форд Мадокс Форд. Познаваш ли го?
— Не. Само съм чувала името. Трябва ли да го зная?
— Предполагам — рекох неуверено.
Всъщност от автора като литературен критик поне по мое мнение можеше да се очаква много повече. Усещах, че се държа сковано, затова се опитах да го дам по-светски. Без да знам защо, добавих:
— Ако ти се чете за слаби мъже и провалени бракове.
Тя примига, сякаш получи шамар. Тогава не знаех нищо нито за нея, нито за съпруга й, но така или иначе подразбрах, че съм сгрешил, и ми идеше да потъна вдън земя от срам за издънката. Ако подът можеше да се отвори и да ме погълне, бих скочил в дупката само и само да скрия недодялаността си. Бях я обидил или наранил, без да съзнавам как и защо.
— Така ли? — рече тя след малко. — Може пък да ми я дадеш да я прочета?
Поговорихме за това-онова, за службата, за хората, за дядо ми, сетне тя си тръгна. Преди да слезе от високото столче, изтръска някакъв несъществуващ боклук от коляното си и роклята се опъна още повече по тялото й. Материалът бе еластичен и не прикриваше почти нищо, поне що се отнася до формата на бедрата и задника й. Усещането бе извънредно еротично. Сетне ме изгледа с любопитство, наклонила глава на една страна, а в очите й имаше нещо, което не бях виждал досега. Никой не ме бе гледал по този начин преди; хрумна ми, че и никой повече (странно защо именно такава мисъл?) няма да ме погледне по същия начин. Докосна ме с пръсти по ръката и сякаш ме изгори.
— Не забравяй за книгата — поръча и си тръгна.
Просто си излезе.
Така започна всичко. Дадох й „Добрият войн“ и дни наред изпитвах странното удоволствие, че ръцете й докосват моята книга, пръстите й гальовно обръщат страниците. Седмица по-късно напуснах фирмата. По-точно ме уволниха след спречкване с директора, който ме нарече „мързеливо копеле“, а аз него — „духач“, какъвто наистина си беше. Дядо отначало се нацупи, но аз си го познавах и по лицето му четях вътрешното удовлетворение, че бях нарекъл директора именно „духач“. Защото и старият бе на същото мнение.