Дарк Холоу [bg]

— Преди две години почина съпругата му, сетне в Персийския залив убиха племенника му. Оттогава си седи у дома и почти не излиза. Вече не го виждаме много често.

Ани се наведе да прибере чинийката с останките от сандвича и гърдите й се докоснаха до ръката ми.

— Нещо друго да искате? — попита и незабавно усетих двусмислието на въпроса й.

По-добре бе да се направя на разсеян. Така животът винаги е по-лесен.

— Не, благодаря — рекох учтиво.

Тя скъса листчето със сметката и отново ми се усмихна сладко.

— Тогава ви оставям… И да се пазите, чувате ли? — рече и си тръгна с разлюлени бедра.

— Ще се пазя — отвърнах по инерция и когато се отдалечи, почувствах облекчение.

Мийд Пейн нямаше телефон или пък името му не бе записано в указателя. Помислих малко и неохотно реших да оставя посещението си за следващия ден. Взех си стая в мотела. Преспах на старо високо легло с дебел матрак и голяма табла с дърворезба. Посред нощ се събудих — усещах нетърпима воня на загнили листа и нещо разлагащо се под тях…

Келнерката се оказа права. Сутринта, когато излязох от мотела, пътят бе заледен. Стърчащите над снежната покривка стръкчета трева бяха замръзнали — пукаха и се трошаха като тънки кристалчета — толкова бе студено, макар че грееше слънце. Колите по улиците пъплеха едва-едва, хората вървяха тромаво — като на кокили — и пуфтяха като парни машини. Оставих колата на паркинга, където си беше, и отидох пеша до ресторанти ето. Още отвън забелязах, че повечето сепарета са заети, а хората си говорят през масите — познаваха се всички до един. Келнерките сновяха като пеперудки около тях, но Ани май не бе на смяна. На касовата машина седеше едър, брадат мъж и говореше с клиент. Почти бях стигнал до вратата, когато зад мен познат глас възкликна:

— Чарли!?