Сърца за изгаряне [bg]

Следващият месец се изниза мъчително бавно. През цялото време очаквах да чуя как полицията тропа на вратата ми, но това така и не се случи. Убийството на Рей-мънд Висконти постепенно избледня от съзнанието на хората. Също като белезите на Дънк.

Както бе обещал, вечерта на 8 септември 1992 година Дънк се появи в апартамента ни заедно с шестима негови „колеги“, трима от които познавах, а трима — не. Всички бяха въоръжени. Двама мъкнеха брезентови мешки. Не ги попитах какво носят в тях.

— Ще наглеждаме Леля Джо, докато си на работа — каза Дънк и ме избута, за да влезе. — Когато личният ти благодетел се появи, ще му кажа едно „здрасти“ от твое име.

На дясната му ръка блестеше пиринчен бокс. Дънк заповяда на останалите от екипа си да „заемат позиции“ из апартамента — не исках да знам какво означава това.

— Опитай се да накараш Леля Джо да хапне нещо — казах аз. — Не е докоснала вечерята си.

Беше около девет и трийсет вечерта, когато Герди ме откри в кухнята на закусвалнята. Тъкмо изплаквах една от кафеварките в огромната мивка.

Тя ми подаде бял плик.

— Някой го остави на бар-плота за теб.

Отпред бе надраскано „Джон Едуард Тач“. Вътре имаше петстотин долара на двайсетачки.

Всеки следващ месец пликовете продължаваха да ме откриват. Още три в закусвалнята, още няколко в шкафчето ми в училище, дори един в обществената библиотека — беше се появил на масата, която ползвах, след като отидох да върна книгите по местата им. Нов плик на осмо число всеки месец, като по часовник.

Дънк продължи да наглежда Леля Джо вместо мен, но в края на краищата се отказа да вика приятелите си. Прекарах по-голямата част от следващата година в издирване на къщата и продължавах да удрям на камък. За петстотин долара Дънк дори откри един тип, който се нави да пусне името „Латрийс Оливър“ през няколко национални бази данни, включително тази на данъчните. Откри три жени, които се казваха така, живеещи в САЩ, но нито една в Пенсилвания. Когато ми показа снимките, нито една не ми беше позната.

Когато настъпи пролетта на следващата година, започнах да окачвам обяви. Само няколко в началото, главно в нашия квартал, но не след дълго вече обикалях и непознати места, разлепвах ги по стените на сградите и ги прикрепях с телбод към телефонните стълбове. Скица на Стела Нетълтън с думите „Виждали ли сте ме?“ под нея.

Дънк беше прав. Трябваше да си я избия от главата.

Обаче не можех.

Не можех.