Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
„Защото, ако спя дълбоко, — помисли си Сюзан, — няма да ме споходи някоя от халюцинациите ми, няма да предприема някоя от малките си екскурзии из джунглата на лудостта. А ако отново предприема… нещо като сафари в лудостта… много вероятно е и да не се върна. Просто ще ме глътнат лъвовете и тигрите. Хам. И готово!“
— Сестрите ще те наглеждат през цялата нощ — продължи Джеф. — На всеки петнайсет минути. Просто ще ти казват здрасти, за да усетиш, че не си сама.
— Добре.
— Не оставай така в тишината.
— Няма.
— Пусни си телевизора. Мисли за нещо.
— Разбира се — обеща тя.
Той я целуна. Беше много хубава целувка, нежна и сладка. Подейства й добре.
После си тръгна, като се обърна за последен път от вратата.
И тя остана сама.
Беше напрегната през останалите часове на вечерта, но времето отмина без произшествия. Гледа телевизия. Дори изяде два бонбона от кутията, която Джеф й беше донесъл преди няколко дена. Двете нощни сестри — Тина Сколари и Бет Хау — се редуваха да наминават край стаята й и Сюзан откри, че дори може от време на време и да си разменя по някоя шега с тях.
По-късно, малко след като бе взела предписаното й от Джеф успокоително, се наложи да отиде до банята. Погледна с безпокойство затворената врата и се поколеба дали да не повика една от сестрите за гърне. Поколеба се още малко, но после се засрами от страховете си. Какво бе станало с упоритостта, която винаги е била за нея повод на гордост? Къде се бе дянал прочутият Торнтънов кураж? Посегна към бутона за сестрите. Спря се. Накрая с нежелание, тласкана повече от издулия се пикочен мехур, отколкото от унижение, тя махна завивката, стана от леглото и отиде в тоалетната.
Отвори вратата.
Запали лампите.
Нямаше мъртъвци. Нито отрязани глави.
— Слава Богу — изрече на глас и облекчено въздъхна.
Влезе вътре, затвори вратата и се зае с работата си. Когато вече миеше ръцете си, пулсът й се бе забавил до нормалния си ритъм.
Нищо нямаше да се случи.
Дръпна една от книжните салфетки, закрепени към стената и започна да трие дланите си.
Нещо блестящо на пода изведнъж привлече вниманието й. Беше в ъгъла, до стената. Нещо малко и лъскаво.
Тя пусна салфетката в кошчето.
Отмести се от умивалника. Наведе се. Вдигна лъскавия предмет.
Загледа го с невярващи очи.
По-рано й се бе искало призраците да са истински. Сега изглеждаше, че желанието й е започнало да се сбъдва.
Държеше в ръка доказателството. Предмета, който бе вдигнала от пода. Тънка златна верижка и позлатен медальон. Амулетът на Джери Стийн. Същия, който бе видяла да виси от разраненото гърло на отрязаната му глава.
ТРЕТА ЧАСТ
ОТИВАНЕ В ГРАДА
ГЛАВА 14
Сюзан си легна тази вечер, без да покаже златния амулет на никого.
Когато го откри първият й порив беше да изтича с него право до стаята на сестрите. Искаше да го покаже на колкото може повече хора, защото в началото го мислеше за доказателство, че тя не е просто жертва на мозъчно увреждане, че посещенията на мъртъвците са нещо значително по-странно от обикновени халюцинации.
Като размисли обаче, реши да внимава. Ако хукнеше със стиснат в ръка амулет, за да го покаже на някого, дали бе възможно да отвори тържествено длан… и да се окаже, че там всъщност няма нищо? Не можеше да вярва на възприятията си — Джеф Макгий й го бе повтарял непрекъснато в последните няколко дена. Не можеше да бъде сигурна, че мозъкът вярно интерпретира образите, които сетивата му изпращат. Може би в момента бе споходена от нов пристъп, микроепизод на мозъчно объркване. Когато той отминеше, би могла да открие, че амулетът е всъщност само топчица тоалетна хартия, отчупен нокът или винт, паднал от стенния контейнер за салфетки… или някой друг от стотиците всекидневни дребни предмети. По-добре да изчака, да прибере амулета, да се оправи след поредния пристъп — ако беше пореден пристъп — и да разгледа отново предмета по-късно, да види дали и тогава ще изглежда същият, какъвто изглеждаше сега.
Освен това изведнъж вече нямаше приеме съществуването на ходещи мъртъвци и за отмъщение отвъд гроба. Когато бе разговаряла с Макгий, на шега бе пожелала наистина да съществуват призраци, така че проблемите и да се обяснят с външна намеса, а не с липсата на самоконтрол у самата нея. Но не бе си помисляла какво би означавало за нея сбъдването на желанието й. Означаваше, както сега съвсем ясно си даваше сметка, още по-дълбоко спускане в подземията на лудостта. Тя просто не бе в състояние да повярва, че мъртъвци могат да се върнат от гробовете си. Беше учен, логична и разумна жена. Когато й се бе случвало да види скандални прояви на суеверие у други хора, винаги се бе забавлявала или отвращавала. За свръхестественото нямаше място в нейната философия и, което е по-важно, в представата й за себе си. Досега бе успяла да запази разсъдъка си главно защото нещо у нея се бе придържало към убеждението, че мъчителите й са само плод на болния й ум, нищо освен въображаеми същества, фантоми. Но ако бяха истински… Тогава какво? Какво следваше?