![Гората [The Woods-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Гората [The Woods-bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гората [The Woods-bg]». Краткое содержание книги:
Макар вниманието на Коуп като прокурор да е погълнато от делото на двама богати студенти-изнасилвачи, то рязко се измества в друга посока, когато една от жертвите от онова лято, чийто труп така и не е бил открит, внезапно се оказва току-що застрелян и така хвърля сянката на съмнението върху официалната версия за онова старо дело. Действията на Коуп през страшната нощ също попадат под лъча на прожектора, когато високопоставените бащи на изнасилвачите започват да изравят скелетите на миналото, за да го принудят да се откаже от съдебното преследване.
— За какво сте дошли?
— Намереното тяло е на Джил.
— Вече ви обясних, че… Показвам й кафеникавия плик.
— Какво е това?
Изваждам горната снимка. Старата, от лагера. Поставям я върху масичката за кафе. Тя се вторачва в образа на своя син. Следя лицето й за някаква реакция. Нищо не се променя, или може би промяната е толкова надълбоко, че не мога да я забележа. За известно време й няма нищо. След това, без какъвто и да било преход, всичко рухва. Маската се разпада, за да остави незащитена картината на пълно опустошение. Майката затваря очи.
— Защо ми показвате това?
— Заради белега.
Очите остават затворени.
— Казахте, че белегът на Джил е върху дясната ръка. Погледнете снимката. На лявата е.
Тя не проговаря.
— Госпожо Перес.
— Този човек не е моят син. Моят син бе убит от Уейн Стъйбънс преди двайсет години.
— Не.
Бъркам в плика. Люси се накланя напред. Тя още не е виждала тази снимка. Изваждам я.
— Това е Маноло Сантяго от моргата.
Люси трепва.
— Как му е името?
— Маноло Сантяго.
Тя изглежда като ударена от гръм.
— Какво има? — питам аз.
Дава ми знак да не задълбавам. Карам нататък:
— А това тук — плъзгам върху масата последната снимка — е компютърна обработка на първата снимка. Използвана е специална програма за прогнозиране на възрастовите изменения. С други думи, моят човек от лабораторията е взел момчешката снимка на Джил, за да я състари с двайсет години. След това е наложил върху получения образ голото теме и брадата на Маноло.
Поставям снимките редом.
— Хвърлете един поглед, госпожо Перес.
Тя отваря очи. Гледа дълго.
— Има някаква прилика, може би. Това е. Или сте на мнение, че всички латиноамериканци си приличат като капки вода?
— Госпожо Перес.
Люси се обръща за пръв път към майката, откакто сме влезли.
— Защо никъде не се виждат снимки на Джил?
Люси посочва лавицата на камината. Погледът на госпожа Перес не проследява указаната с пръст посока. Тя се втренчва в Люси.
— Имате ли деца, госпожице Силвърстейн?
— Не.
— Тогава няма как да разберете.
— При цялото ми уважение към вас, госпожо Перес, това са пълни глупости.
Госпожа Перес изглежда като току-що изяла шамар.
— Там е пълно със снимки от времето, когато децата са били малки, когато Джил е бил жив. Но нито една негова снимка! Аз съм консултирала родители, изпаднали в подобно положение. Те всички държат снимки на подходящо място. Без изключение. Освен това излъгали сте по отношение ръката с белега. Не сте забравили. Една майка не прави такива неща. Виждате тези снимки тук. Те не лъжат. И последно: Пол не ви е нанесъл съкрушителния удар.
Това, последното, нямам представа какво е. Така че си трая.
— Има и ДНК анализ, госпожо Перес. Получихме резултатите на път за тук. Те не са окончателни, но говорят за съвпадение. Това е вашият син.
Но и нея си я бива.
— ДНК ли? — крещи госпожа Перес. — Никому не съм давала разрешение за ДНК анализ.
— Полицията не се нуждае от вашето разрешение. Та нали сама твърдите, че Маноло Сантяго не ви е син.
— Но как те… как са получили моя проба?
Време е да се намеся:
— Нямаме право да ви съобщим.
— Вие… вие имате право да направите това?
— Да, можем.
Госпожа Перес се свлича на дивана. Дълго време не проговаря. Ние чакаме.
— Лъжете.
— Какво?
— Резултатите ви са грешни — казва тя, — или пък лъжете. Оня мъж не е моят син. Моят син бе убит преди двайсет години. Както и сестра ви. Загинаха в лагера на вашия баща, тъй като бяха оставени без надзор. И двамата преследвате духове. Това е.
Поглеждам към Люси с надежда тя да измисли нещо. Госпожа Перес се надига.
— А сега искам да си вървите.
— Моля ви — обаждам се аз. — Моята сестра също изчезна онази нощ.
— Не мога да ви помогна.
Понечвам да кажа още нещо, но Люси ме отказва с движение на главата. Решавам, че е най-добре да се оттеглим за прегрупиране на силите и набелязване нов план за действие.
Вече отвъд вратата чуваме гласа й:
— Не идвайте повече. Оставете ме насаме със скръбта.
— Мислех, че синът ви е умрял преди двайсет години.
— Времето не лекува — отвръща госпожа Перес.
— Така е — доразвива тази мисъл Люси. — Но настъпва момент, когато повече не ти се иска да оставаш насаме със скръбта.
Люси спира дотук. Вратата се хлопва. Вмъкваме се в колата и аз питам:
— Какво ще кажеш?
— Госпожа Перес лъже. Определено.
— Добро блъфиране — казвам аз.
— За теста ли?
— Ъхъ.
Люси го пуска покрай ушите.
— Там вътре. Спомена името Маноло Сантяго.
— С това име се е представял Джил.