Сътворението

Никога няма да забравя възбудата, преди да отплаваме. При изгрев-слъние, щом духна западният вятър, Скилакс заповяда корабите да вдигнат мачти. После гребците се заловиха за работа и за пръв път чух ритмичната им песен, с която пригласят на равномерния такт на флейтата. Ако този припев се слее със собствения ти пулс, ставаш част от кораба, от морето, от небето — също както в любовта.

Щом се отдалечихме от сушата, вдигнахме квадратните платна и когато вятърът ги изду, корабите поеха курс и гребците отпуснаха веслата. Вляво блестеше огряната от слънцето пустиня, а горещият западен вятър носеше дъха на море, сол и гниеща риба. Местните жители са осеяли тази част от крайбрежието с просто направени солници. Щом водата се изпари на слънцето, те събират солта и я продават на керваните. Там осоляват и риба. Тези странни хора живеят в необикновени шатри, опънати на скелети от китове.

Не бе изминал и час, откакто бяхме отплавали, и при мен дойде Карака, уж за да ми предаде ежедневния урок по индийски. Всъщност го вълнуваха други неща.

— Господарю посланик — каза той и ми стана приятно, че се обръща към мен така, макар новият ми сан да не бе нищо друго освен надвисналата над Индия сянка на Дарий, — разгледах кораба. — Карака понижи глас, сякаш се страхуваше, че Скилакс може да го чуе. Но адмиралът бе в предната част на кораба, където разговаряше с помощник-капитана.

— Хубав кораб! — отбелязах гордо, сякаш аз го бях построил. От самото начало обикнах морето. И ако днес съжалявам за нещо, то е, че никога вече няма да слушам припева на гребците, да усещам как морската вода ме пръска в лицето, да гледам как слънцето изгрява и залязва над вечно изменящата се и все пак неизменна морска шир.

— Да, Господарю. Но корпусът е целият в гвоздеи! Учудих се.

— Че как иначе може да се построи кораб? — попитах аз, без да съм съвсем сигурен как точно се строят корабите. Като се изключи краткият ми престой в Халикарнас, всъщност не бях наблюдавал работата на пристанище.

— Но гвоздеите са метални, Господарю! — Карака трепереше от уплаха.

— Ами дървените клинове са нетрайни — отвърнах с тон на добре осведомен човек, макар да нямах представа дали дървените клинове са по-здрави от гвоздеите, или не. В същото време внимавах да стоя с разкрачени нозе, подражавайки на опитните моряци.

— Господарю, и друг път съм пътувал по този маршрут. Но само на индийски кораби. А ние не използуваме гвоздеи. Не смеем. Това е равносилно на гибел.

— Защо?

— Има магнитни скали! — Кръглото му черно лице ме гледаше с истински ужас. Карака имаше чип нос и дебели устни, характерни за най-старото индийско население, което понякога наричат наги, понякога — дравиди. В Южна Индия тези тъмнокожи хора все още са най-многобройното население, а техният език и обичаите им са много по-различни от езика и обичаите на високите, светли арийски племена, които преди много години завладели царствата и републиките им.