Сътворението
- Автор: Видал Гор
- Год: 1989
- Язык: болгарский
- Переводчик: Незабравка Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сътворението». Краткое содержание книги:
Първоначално Скилакс възнамерявал да използува корабите, за да обиколи Африка по море. Но сега Индия бе излязла на преден план и според мен той не бе особено недоволен от това, макар че съкровената му мечта бе да обиколи цяла Африка — нещо, в което никой не е успял, а и едва ли ще успее, каквото и да твърдят финикийците.
Ако ги слуша човек, може да повярва, че са картографирали всяко кътче на опасващия света океан.
За всяка от триерите бяха необходими сто и двадесет гребци, както и около тридесет други моряци, дърводелци, готвачи. Тези кораби са направени за война, не за търговия и затова на тях е предвидено много място за войници, но не и за пътници. Освен стоте войници придружаваше ме и група от дванадесет души, славещи се като познавачи на Индия, както и един ценен подарък от царица Атоса — индийски роб на име Карака. „Подходящ е за целта!“, това бяха единствените й думи.
Към товара ни се прибавиха и даровете за двамата царе, храна за самите нас, както и осем коня с коняри. Корабите бяха доста претоварени.
Скилакс употреби почти цяла седмица, докато ни качи на борда, и това ме раздразни. Но той имаше право. При далечно плаване мястото, определено за всекиго в началото, е извънредно важно. Ако има някакво съмнение кой каква работа върши и къде, появяват се дрязги и дисциплината се влошава. За щастие, тъй като чак до река Инд плавахме успоредно на персийското крайбрежие, вечер моряците изтегляха корабите на брега и всички спяхме удобно под звездното небе. Независимо че полагах неимоверни усилия да играя ролята на мъдър водач, Скилакс пое командуването от мое име по най-елегантен и приемлив за мен начин.
Никога няма да забравя възбудата, преди да отплаваме. При изгрев-слъние, щом духна западният вятър, Скилакс заповяда корабите да вдигнат мачти. После гребците се заловиха за работа и за пръв път чух ритмичната им песен, с която пригласят на равномерния такт на флейтата. Ако този припев се слее със собствения ти пулс, ставаш част от кораба, от морето, от небето — също както в любовта.
Щом се отдалечихме от сушата, вдигнахме квадратните платна и когато вятърът ги изду, корабите поеха курс и гребците отпуснаха веслата. Вляво блестеше огряната от слънцето пустиня, а горещият западен вятър носеше дъха на море, сол и гниеща риба. Местните жители са осеяли тази част от крайбрежието с просто направени солници. Щом водата се изпари на слънцето, те събират солта и я продават на керваните. Там осоляват и риба. Тези странни хора живеят в необикновени шатри, опънати на скелети от китове.
Не бе изминал и час, откакто бяхме отплавали, и при мен дойде Карака, уж за да ми предаде ежедневния урок по индийски. Всъщност го вълнуваха други неща.
— Господарю посланик — каза той и ми стана приятно, че се обръща към мен така, макар новият ми сан да не бе нищо друго освен надвисналата над Индия сянка на Дарий, — разгледах кораба. — Карака понижи глас, сякаш се страхуваше, че Скилакс може да го чуе. Но адмиралът бе в предната част на кораба, където разговаряше с помощник-капитана.
— Хубав кораб! — отбелязах гордо, сякаш аз го бях построил. От самото начало обикнах морето. И ако днес съжалявам за нещо, то е, че никога вече няма да слушам припева на гребците, да усещам как морската вода ме пръска в лицето, да гледам как слънцето изгрява и залязва над вечно изменящата се и все пак неизменна морска шир.
— Да, Господарю. Но корпусът е целият в гвоздеи! Учудих се.
— Че как иначе може да се построи кораб? — попитах аз, без да съм съвсем сигурен как точно се строят корабите. Като се изключи краткият ми престой в Халикарнас, всъщност не бях наблюдавал работата на пристанище.
— Но гвоздеите са метални, Господарю! — Карака трепереше от уплаха.
— Ами дървените клинове са нетрайни — отвърнах с тон на добре осведомен човек, макар да нямах представа дали дървените клинове са по-здрави от гвоздеите, или не. В същото време внимавах да стоя с разкрачени нозе, подражавайки на опитните моряци.
— Господарю, и друг път съм пътувал по този маршрут. Но само на индийски кораби. А ние не използуваме гвоздеи. Не смеем. Това е равносилно на гибел.
— Защо?
— Има магнитни скали! — Кръглото му черно лице ме гледаше с истински ужас. Карака имаше чип нос и дебели устни, характерни за най-старото индийско население, което понякога наричат наги, понякога — дравиди. В Южна Индия тези тъмнокожи хора все още са най-многобройното население, а техният език и обичаите им са много по-различни от езика и обичаите на високите, светли арийски племена, които преди много години завладели царствата и републиките им.