Птици, животни и роднини

В този момент Роджър, следил с растящо безпокойство моя интерес към змиите, се изправи, поотърси се, преди да мога да го спра, и даде да се разбере, че що се отнася до него, за предпочитане е да се преместим. За беля змиите го усетиха. Мигновено се намотаха в заплетено кълбо, което проблясваше на слънцето. После женската се разви и се стрелна към спасителното убежище на пирените, влачейки със себе си мъжкия, който все още беше закачен за нея. Роджър ме погледна, кихна тихо от удоволствие и завъртя късата си опашка. Мен обаче ме беше ядна него и недвусмислено му дадох да разбере това. В края на краищата, подчертах аз, как би се чувствал той, ако го връхлети някаква опасност, когато е заклещен с някоя кучка и го издърпат така позорно от полето на любовта?

С настъпването на лятото на острова пристигнаха цигани, за да помогнат в прибирането на реколтата и да откраднат, каквото могат. Движеха се из белите, прашни пътища на семейства, яхнали магарета или жилави и лъскави като кестени малки кончета. Бяха тъмнооки, с мургави кожи, изгорели от слънцето почти до черно, с несресани коси и дрипави дрехи. Катуните им винаги бяха бедняшки, но очарователни с дузината гърнета, в които бълбукаха различни варива, и със стариците, които клечаха под сянката на мърлявите си навеси, държаха в скут главите на по-малките деца и внимателно ги пощеха. По-големите, парцаливи като листа на глухарче, се търкаляха, кряскаха и играеха в прахта. Мъжете бяха заети с някаква своя, странична работа. Един връзваше на грозд многоцветни балони: те остро скърцаха и приемаха причудливи форми на животни. Друг, който беше горд притежател на театъра на сенките „Карагьоз“, стягаше отново яркоцветните изрязани фигури и практикуваше някои от простащините и закачките на „Карагьоз“ за голямо удоволствие на кикотещите се хубави млади жени, които бъркаха яденето във врящите гърнета или плетяха под сянката.

Винаги съм искал да се сближа с циганите, но те бяха боязлив, враждебен народ, който едва понасяше гърците. Рошавата ми коса, станала от слънцето почти бяла, и сините ми очи автоматично събуждаха подозрение. Позволяваха ми да посещавам катуните им, но никога не проявяваха любезността на местните селяни да ми разказват за личния си живот и за стремежите си. Въпреки това именно циганите носеха косвена отговорност за една врява в нашето семейство. По изключение аз бях съвсем невинен.

Беше краят на един изключително горещ летен следобед. Роджър и аз бяхме доста уморени от преследването на голям смок, който се криеше в стар зид. Щом като го разтуряхме там, където се криеше змията, тя плавно изпълзяваше и се завираше под други камъни. Докато възстановявахме събореното и отново откриехме дирите й, минаваше около половин час. Накрая трябваше да се признаем за победени и да си тръгнем за чая — жадни, запотени и покрити с прахоляк. Когато излязохме от един завой на пътя, погледнах към маслиновата горичка, която се спускаше по склона на хълма в малка долина, и видях нещо, което ми се стори като човек с много голямо куче. Взрях се по-внимателно: колкото и невероятно да ми изглеждаше, това беше мечкар. Тъй се изненадах, че несъзнателно извиках. Мечката се изправи на задни крака и се обърна към мен. Същото стори и мечкарят. Те се вгледаха в мен за момент, после мъжът махна небрежно с ръка за поздрав и отново се зае да подрежда нещата си под маслиновото дърво, а мечката приклекна и го загледа с интерес. Обзет от силно вълнение, бързо се спуснах по склона. Бях чувал, че в Гърция се срещат мечкари, които разиграват мечки, но не бях ги виждал. Тази възможност не можеше да се отмине. Наближих и поздравих мечкаря, а той, наведен над разхвърляния си багаж, се обърна и ми отговори доста учтиво. Беше циганин с тъмни диви очи и с мораво черна коса. Изглеждаше много по-заможен от събратята си: с приличен костюм и с обувки — признак на благосъстояние по онова време дори и сред земеделците на острова.