Бележникът на Микеланджело
- Автор: Кристофър Пол
- Серия: Фин Райън #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Бележникът на Микеланджело». Краткое содержание книги:
— Благодаря — отвърна Корницър. — Понякога много държа да оценят лудостта ми. — Той хвърли за миг поглед към Валънтайн. — Обикновено хората се боят да ми кажат, че съм ненормален. — Очите му проблеснаха зад дебелите лещи на очилата. — Мислят си, че ще им източа банковите сметки или ще кажа на жените им с кого кръшкат.
— Правил си и едното, и другото — каза Валънтайн.
— Вярно — призна Корницър. — Но никога със злоба. Просто такава ми е професията, както казват героите в комиксите. — Той печално поклати глава и погледна през прозореца. Навън се виждаше море от университетски сгради. — Понякога ми се иска да бях живял в старите времена. Супермен, Лоис Лейн, Батман и Робин. — Той въздъхна. — Най-много обичах Зелената стрела. Сънувах как си правя вълшебни стрели, дето могат да правят всякакви фокуси и да повалят злодеите. Жалко, че не помня истинското му име.
— Оливър Куин — тихо подсказа Валънтайн. — По прякор Бързака.
— Не знаех, че си му поклонник.
— Не съм. Въртя търговия с книги, забрави ли?
Корницър се разсмя.
— Не бих го нарекъл точно така.
— Много ми е приятно да слушам как си разменяте стари спомени — намеси се Фин. — Сигурно след малко ще се разприказвате за Уудсток, но аз имам убийства за разнищване, тъй че…
— Идете да се поразходите из студентското градче — каза Корницър. — На ъгъла на Сто и четиринайсета улица и „Бродуей“ има кафене. Вземете ми капучино, двойно, с обезмаслено мляко и изкуствен подсладител. След около половин час ще имам какво да ви предложа. Трябва ми време, за да обработя всичкия материал.
— Добре — кимна Валънтайн и се изправи. — Значи капучино с обезмаслено мляко и изкуствен подсладител. След половин час.
— Двойно.
— Двойно.
— В тоя занаят човек трябва да бъде точен.
Корницър се усмихна на своя приятел, после насочи цялото си внимание към монитора и клавиатурата.
41.
Сержантът стоеше в грамадната лятна кухня на фермата. В голямата каменна камина пламтеше буен огън, за да прогони утринния хлад. След атаката бяха оцелели седемнайсет души, девет от тях цивилни, две жени и едно малко дете. Повечето американци пазеха отвън неколцината немски войници или проверяваха бараките и охраняваха периметъра. Сержантът, Корнуол, Тагарт и Макфий бяха единствените американци в къщата. Само сержантът носеше оръжие — автомат, взет от един от мъртвите германци, които намериха в развалините на камбанарията.
Корнуол съставяше списък.
— Представете се един по един.
— Франц Еберт, директор на музея в Линц.
Едър червендалест мъж, малко над трийсетте. Бюрократ.
— Волфганг Крес, Специална команда „Розенберг“, Парижки отдел.
— Ана Томфорд, също от музея в Линц, ако разрешите.
Тъмнокоса, млада, изплашена.
— Ханс Вирт, Специална команда „Розенберг“, Амстердам.
— Доктор Мартин Цайс от Дрезденския музей.
Достолепен брадат мъж на около шейсет години. Болнав и бледен, със сипаничаво лице като старо сирене. Всеки момент може да го тръшне удар, помисли си сержантът.
— Чие е детето? — попита Корнуол.
Момчето беше на седем или осем години. Досега не бе казало нито дума. Изглеждаше височко за възрастта си, с много тъмна, почти черна коса, широки бадемови очи, мургава кожа и широк патрициански нос. Приличаше по-скоро на италианче, отколкото на германче. Жената до него понечи да заговори, но Еберт от Линц я прекъсна.
— Сираче, не знаем чие е. Фройлайн Куровски се грижи за него.
— Куровски — повтори Корнуол. — Полякиня?
Жената поклати глава.
— Не. От судетите в Бохемия, близо до Полша. Семейството ми е немско.
— Откъде идва детето?
— Намерихме го северно от Мюнхен — обади се Еберт. — Решихме да го вземем с нас.
— Великодушно — подхвърли Корнуол.
— Не разбирам — каза Еберт.
— Edelmutig… hochherzig — преведе сержантът.
— А — кимна Еберт.
Корнуол се озърна към сержанта.
— Впечатлен съм.
Сержантът сви рамене.
— Баба ми беше германка. У дома често говорехме немски.
— Впечатлен съм, че знаеш думата на английски — поясни сухо Корнуол.
— Може и да ви изненадам — каза сержантът.
— Не се съмнявам — отвърна Корнуол.
— Не беше толкова… великодушно, както се изразихте — каза Еберт. — Просто трябваше да се направи. Иначе щеше да умре от глад, нали?