Остани
- Автор: Кобен Харлан
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Остани». Краткое содержание книги:
незаслужено се опетнява и което е още по-лошо, това намалява цените на имотите им.
Вероятно бяха прави. И все пак абсолютно никой, с изключение на живущите в Рауей, не го
назоваваше държавен затвор „Ню Джързи“. Беше малко като наименованието на самия щат
Ню Джързи. Щатът би могъл да е официално известен като Гардън Стейт, но хайде сега – та
кой го наричаше така?
Когато се насочи към Шосе 1-9, Брум видя огромния купол на затвора, гледка, която винаги
му напомняше за някоя голяма базилика в Италия. В затвора със система за максимална
сигурност (независимо от името му) имаше близо две хиляди затворници – всичките мъже и
всичките пазени под ключ. В затвора са пребивавали боксьорите Джеймс Скот и особено
Рубин „Урагана“ Картър – човекът, за когото Боб Дилън изпя песен и когото Дензъл
Уошингтън изигра в киното. Известният документален филм за затворници от 1978 година, в
който непълнолетни престъпници са реабилитирани чрез мъмрене от страна на осъдените на
доживотен затвор, също е заснет в „Рауей“.
След като премина през обичайните брътвежи за сигурността, Брум се озова на стола срещу
Рики Маниън. Казват, че затворът кара хората да се свиват. Ако и тук бе така, на Брум
нямаше да му хареса да види Маниън преди ареста. Маниън сигурно беше над метър и
деветдесет и тежеше повече от сто и петдесет килограма. Беше черен, с гладко обръсната
глава и ръце като дъбови клони.
Брум очакваше да види стандартен мачо, ала от него се излъчваше тъкмо обратното. Очите
на Маниън плувнаха в сълзи, щом се спряха на значката му.
– Дошли сте, за да ми помогнете ли? – попита той Брум.
– Тук съм, за да ви задам някои въпроси.
– Но във връзка с моя случай, нали?
Маниън не се намираше зад стъклена защита – двамата бяха седнали един срещу друг на
масата, ръцете и краката му бяха в окови, – но въпреки това той приличаше на пословичното
хлапе, сплескало нос в стъклото.
– Става дума за убийството на Рос Гънтър – уточни Брум.
– Какво открихте? Моля ви, кажете ми.
– Господин Маниън...
– Бях на трийсет и една, когато ме арестуваха. Сега наближавам петдесетте. Можете ли да
си представите? Затворен съм за престъпление, което не съм извършил. Вие знаете, че съм
невинен, нали?
– Не съм казал такова нещо.
Тогава Маниън се усмихна.
– Помислете си какво е да изгубите толкова години, детектив. Трийсетте, четирийсетте,
всички потъват в тази клоака, докато се мъчите да обясните на някого, всъщност на всички,
че не сте го извършили вие.
– Сигурно е мъчително – каза Брум. Самата сдържаност.
– Това правя. Всеки ден. Говоря за своята невинност. Все още. Ала много отдавна хората
престанаха да ме слушат. Тогава никой не ми повярва. Дори собствената ми майка. И сега
никой не ми вярва. Пищя и роптая, ала се сблъсквам с все същата усмивка по лицата на
хората. Дори да не подбелват очи, те все пак подбелват очи, ако разбирате какво имам
предвид.
– Разбирам какво имате предвид. Но не виждам логика в думите ви.
Маниън понижи глас и прошепна:
– Вие не подбелвате очи, детектив.
Брум замълча.
– За първи път през последните двайсет години при мен идва човек, който седи срещу мен и
знае, че говоря истината. Не можете да скриете този факт от мен.
– Леле! – Брум се облегна и свъси вежди. – Колко пъти сте предлагали на някого тези лъжи?
Ала Маниън само му се усмихна.
– Предпочитате да играете по този начин? Чудесно. Питайте каквото искате. Ще ви кажа
истината.
Брум започна:
– Когато полицията ви е разпитала за първи път, вие сте казали, че никога не сте виждали
Рос Гънтър. Това истина ли е?
– Не.
– Значи сте започнали с лъжа?
– Да.
– Защо?
– Шегувате се, нали? Не исках да им давам мотив за престъпление.