Сага за Австралия

Дилижансът за Бат тръгваше всеки ден по пладне от странноприемница „Агнето“ и изминаваше разстоянието за четири часа срещу четири шилинга за място вътре в дилижанса и два шилинга — на капрата. Макар и Ричард да беше цепил косъма на две и да бе пестил през шестте месеца, докато бе работил при господин Томас Кейв, почти не му бяха останали пари, а пътуването до Бат сигурно щеше да му излезе към десет шилинга, които той трудно можеше да си позволи. Така и не се беше разбрал с Ан-Мари за разходите по общото домакинство и вчера бяха обядвали и вечеряли в „Черният жребец“, където беше по-скъпо, отколкото в пивницата на баща му — французойката не предложи да помогне със сметката, нито възропта, задето той се черпи с ром. Тя пи портвайн.

Затова и Ричард реши да тръгне на ранина към другия край на Бристъл, така че да успее да си вземе от местата по два шилинга на капрата — волю-неволю щеше да се изложи на стихиите, добре че днес едва ли щеше да вали.

Станциите, където дилижансите сменяха конете, бяха оживено място с просторен вътрешен двор, там кочияши и коне, повлекли подире си сбруята, сновяха припряно напред-назад, конярите се стрелкаха във всички посоки, а келнерите обикаляха с подноси със закуски и освежителни напитки за пътниците за и от Тонтън през Бриджуотър, за Глостър през Страуд, Суиндън и още къде ли не в околността. Ричард научи, че впрягът от шест коня още не е откаран при дилижанса, плати два шилинга за място на капрата и отиде да почака при една от стените, докато повикат пътниците за Бат.

Продължаваше да чака, когато през портата нахълта Уилям Инсел и запъхтян, се заоглежда трескаво.

— Уили!

Момъкът дотърча при него.

— Ох, слава богу, слава богу — простена той със сетни сили. — Притесних се да не би да съм те изтървал.

— Какво се е случило? Нещо с Ан–Мари ли? Да не е болна?

— Не, не е болна — отвърна Инсел, ококорил воднисти очи. — По-лошо!

— По-лошо ли? — стисна го Ричард с все сила за ръката. — Да не е мъртва?

— А, не! Но си уговори тайна среща със Сийли Тревилиън!

Защо ли Ричард изобщо не се изненада?

— Карай нататък.

— Той дойде при фризьора, дето живее до нас — най-малкото така каза, но след малко довтаса на нашата врата и почна да чука — още не се бях качил по стълбите от сутерена, когато Ан-Мари му отвори. — Младежът избърса капчиците пот по челото си и погледна умолително Ричард. — Умирам от жажда. Тичал съм през целия път.

Ричард извади от кесията си пени за халба бира и Инсел я изпи на един дъх.

— Е, това вече е друго!

— Разправяй нататък, Уили. Дилижансът ми потегля всеки момент.