Завещанието

Глава 35.

Дейзи

Останахме сами и Монтана ме погледна. Все още не се бях съвзела от уплахата и стисках здраво перилата на палубата. Треперех. Вятърът играеше в косите ми, гледах кремавата бразда, която яхтата оставяше след себе си, и малките фосфоресциращи рибки, които весело подскачаха, вдъхвах мириса на море и аромата на боровите гори, който долиташе от брега. Бяхме се приближили до бреговата ивица, готови да спрем в Сен Тропе. За първи път, нямах какво да кажа. Монтана нежно каза:

— Ще се погрижат за него. Ще живее.

— Почти ми се иска да беше умрял — казах горчиво. — Това щеше да е най-лесният изход, защото всички щяхме да можем да се приберем у дома.

— Съдиш прибързано. Допелман беше унижен пред всички нас, затова се е скрил и се е напил. Той е живял сам толкова дълго, че вероятно дори не му е дошло наум, че някой може и да го потърси.

Все още не желаех да простя на Допелман за онова, което ни беше причинил.

— И как той ще застане очи в очи с всички утре? Като знае, че сме го намерили в това състояние.

— Той ще го преодолее, а също и ти. Хайде, Дейзи, отпусни се, забрави го, защо не?

Той хвана ръката ми, застави ме да пусна перилата и поднесе дланта ми към устните си. Сякаш направи магия и Допелман изчезна от ума ми. Коленете ми трепереха. Не се бях чувствала така, откакто бях излязла от тийнейджърска възраст. Със сигурност не се бях чувствала така със съпруга си. Може би незадоволителният секс с него беше по моя вина, но аз продължавах да обвинявам него — въпреки непрекъснатите си извънбрачни връзки, той не беше добър любовник. А сега се питах дали Монтана е добър любовник. Това не беше правилно, знаех, но понякога мислите ми просто поемат в някаква посока. А и определено беше по-добре да мисля за това, отколкото за Допелман.

Монтана пусна ръката ми и загледа морето. Чудех се какво ли мисли. Изглеждаше твърд човек с този ястребов профил, ниско подстригана коса и стегнато мускулесто тяло. Беше мъж, който винаги щеше да бъде във върховна физическа форма, готов за всякаква опасност, дори тя да връхлети внезапно. Питах се защо той ме привлича. Дали не точно заради чувството за опасност, което сякаш витаеше около него? Дали заради съвършеното му тяло и начина, по който изглеждаше в халат за баня — спомнях си го много ясно от онази нощ в „Снийдли Хол“, когато ми беше донесъл табла с чай и сладки — секси и спокоен, отпуснат? Въздъхнах толкова тежко, че той се обърна и ме погледна.

— Още ли си тук? — добави с весело пламъче в тъмносивите очи.