Венецът

— И двамата не го искаме — засмя се бурно Кристин. — Само да се сдобря с роднините си и да се помиря с тях и с Бог, и няма да се притеснявам, че ще скрия косите си под забрадка. Често ми се струва, че ако съм с теб, мога да живея и без хорското одобрение.

— Напротив, очаквам ти да възстановиш благочестието и реда в моя дом. Не бих си простил, ако те завлека в безчестието си.

Кристин поклати глава.

— Значи ще те зарадвам: говорих със Симон Андресьон и той се съгласи да ме освободи от дадената дума.

Ерлен изпадна в бурен възторг и поиска да узнае подробностите. Кристин му разказа всичко, премълча единствено пренебрежителните думи на Симон за Ерлен. Сподели и отказа на Симон да поеме вината пред баща й.

— Съвсем нормално — лаконично отбеляза Ерлен. — Двамата се разбираха доста добре, нали? Е, аз няма да спечеля така лесно симпатиите на баща ти.

Кристин прие думите на Ерлен като знак, че и той осъзнава колко препятствия ги очакват още, преди да постигнат целта си. Изпита благодарност към любимия си. Той продължаваше да ликува:

— Опасявах се, защото не очаквах да събереш смелост да говориш със Симон. Личи, че все пак го харесваш.

— Нека това не те обижда. След всичко преживяно няма как да отрека: Симон е справедлив и порядъчен мъж.

— Ако не ме беше срещнала, сигурно щеше да живееш добре с него, Кристин. Защо се смееш?

— А, сетих се какво ми казваше знахарката Осхил, когато бях дете: разумните хора живеят добре, но по-добре живее онзи, който се осмели да бъде неразумен.

— Бог да благослови леля Осхил, задето те е научила на такива мъдрости — рече Ерлен и я взе в скута си. — Много странно е, но досега не съм те виждал изплашена, Кристин.

— Не ми ли личи? — попита тя, притисната към гърдите му.

Той я остави на леглото и й събу обувките, но после я заведе отново до масата.

— О, мила моя Кристин, щастието ни се усмихва. Нямаше да постъпя така с теб — не спираше да гали косите й, — ако всеки път, щом те зърнех, не ми минаваше през ума, че е напълно невъзможно да ми дадат за жена такава прелестна девойка като теб. Седни и пий с мен — помоли той.

Неочаквано някой почука на вратата, вероятно с дръжката на меч.

— Отворете, Ерлен Никулаусьон, ако сте вътре!

— Това е Симон Андресьон — обясни шепнешком Кристин.

— Отваряйте, в името на лукавия, ако се имате за мъж! — извика Симон и отново блъсна вратата.

Ерлен се приближи до леглото и откачи меча си от куката. Огледа се безпомощно.

— Тук няма къде да се скриеш, освен в леглото…