Не пречете на палача
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #12
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Слово
- Переводчик: Йордан Дачев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Не пречете на палача». Краткое содержание книги:
% % %
Пьотр Павлович Сергун също искаше да поучаства в подялбата на баницата. Наистина, той нямаше толкова грубо прагматичен интерес като Прибилов, но все пак интерес имаше. Пьотр Павлович искаше да ръководи собствено научно направление и да застане начело на група специалисти, които ще се занимават само с проблеми в рамките на това направление. На него не му бяха интересни никакви други проблематики и да се занимава с тях не желаеше нито за пари, нито за длъжности. Той мечтаеше за слава на учен и тази слава би могла да дойде само в резултат на създаването и утвърждаването на самостоятелно научно направление, разработващо проблеми на социалните конфликти в полиетническите социуми. Разбира се, и на него много му се искаше в съпроводителното писмо да бъде написано, че документът е изготвен от работна група под ръководството на кандидата на науките Сергун. Ако нещата се наредяха така, един ден, когато започнеше пробива си за създаване на собствена лаборатория, а защо не и на институт, всички щяха да заговорят: това е същият този Сергун, който подготви документа за Президента; това е този Сергун, който е давал консултации по въпроса за прекратяването на войната в Чечня; това са онези момчета, които са работили със Сергун, това е неговата школа. Тогава и институтът щеше да си бъдеше негов, и финансирането, и кадрите.
Но Сергун не знаеше какво да направи, за да попадне името му в съпроводителното писмо. И нищо не можеше да измисли.
Тази вечер трябваше да се прибере вкъщи с метрото, защото пътищата бяха заледени и не му се рискуваше сутринта да взема колата. Вече бе доста късно — около десет н петнайсет — но отдалечавайки се на няколко метра от института, той вдигна глава и погледна към прозорците на петия етаж. Те светеха и това означаваше, че сътрудниците му все още работеха. За тях не беше необичайно, поне един път месечно от министерството да им натресат нещо „пожарно“ и всички се трудеха, без да си жалят времето, защото носеха пагони на раменете си и винаги можеше да им бъде заповядано: докато не си свършите работата, никъде няма да мърдате. И те не мърдаха, стараеха се, бачкаха.
Институтът се намираше в центъра на Москва, сред гъсталака от криви и изпоразровени улички, на които само тук-таме светеха лампи, и перспективата да попаднеш в някой трап и да си счупиш крака беше повече от реална. Оттук можеше да се отиде на три различни метростанции, но разстоянието до тях беше еднакво голямо.
Пьотр Павлович изцяло се бе съсредоточил в тротоара под краката си, стараейки се да не се подхлъзне или спъне и затова не забеляза откъде се бе взел този мъж — дали срещу него бе вървял, дали го бе изпреварвал или пък се бе появил отстрани.
— Вие сте Пьотр Павлович? — попита той с плътен, добре обработен глас.
— Да — машинално отвърна Сергун, вдигайки в недоумение поглед към непознатия.
Пред него стоеше висок, добре облечен мъж на средна възраст, без шапка, с гъсти посивели коси и тъмни блестящи очи.
— Отделете ми, моля, няколко минути. Няма да ви задържам много, ако разбира се, сам не пожелаете това.
— Извинете ме — решително рече Сергун, който в служебна обстановка носеше униформа с полковнически пагони, — но вече е късно, пък и много бързам. Освен това, ние не се познаваме. Ако нещо имате към мен, потърсете ме в службата.
— Как ще ви намеря в службата — миролюбиво възрази сивокосият непознат, — щом като в учреждението ви няма да ме пуснат без специални документи. Аз имам само паспорт, а той е абсолютно недостатъчен, за да се проникне във вашата обител. И не мога да ви позвъня, защото не ви знам телефонния номер.
„Май ще е по-добре да го изслушам тук и да си вървя, вместо да му оставя номера си и после да се чудя как да се отърва от него“ — помисли си Сергун.
— Добре изложете ми проблема си по пътя към метрото — разреши му накрая.
— Моля за извинение, но вероятно неправилно са ме възпитали — вметна сухо сивокосият. — Аз мога да разговарям с човек, само когато го гледам в лицето, както и подобава на един мъж. А да беседвам с човек, който си гледа в краката и мисли само как да не се подхлъзне, просто не умея.
Сергун изпита неочаквана симпатия към този човек, който бе толкова различен от припрените и суетящи се молители, напиращи да ти пробутат в движение някое документче за подпис, когато едва ли ще започнеш да четеш какво подписваш.