Зловеща паяжина [bg]

— Добре. Разбрахте ли нещо от него? — попита Дюрок.

— Не, сър.

— Опиши ми го.

— Бял мъж, около метър и осемдесет, строен и мускулест, гладко избръснат, с късо подстригана червена коса. Изглежда почти като военна подстрижка.

— Червена коса? Изпрати ми негова снимка — нареди Дюрок.

— Изчакайте, сър.

Пазачът натисна бутон за изчакване, остави слушалката и взе един цифров фотоапарат. Още един от мониторите потрепна.

— Усмихни се, задник — каза пазачът и снима Килкъни.

После свърза камерата с компютъра и изпрати снимката на електронната поща на Дюрок.

Вдигна слушалката и освободи бутона за изчакване.

— Снимката пътува към вас, сър.

— В момента отварям файла.

Стомахът на Дюрок се сви, когато на монитора се появи лицето на Килкъни.

— Merde! Задръжте го там. Идвам след малко.

— Да се обадя ли на полицията?

— Не, лично ще се заема. Не го изпускай от очи, докато пристигна.

— Да, сър.

Пазачът погледна слушалката учудено, после бавно я остави на мястото ѝ. Мониторът, който показваше коридора пред контролната зала, потрепна.

— Е, приятелче, положението ти току-що съвсем се сговни. Шефът лично ще се заеме с теб. Идва насам, за да си побъбрите, но не мисля, че ще ти се стори особено приятен.

— Значи ще трябва да си тръгнем, преди да е пристигнал — каза Тао, като насочи пистолета си право в челото на пазача. — Освободи го.

Стреснат, пазачът взе бавно ножици от бюрото и сряза въжетата около китките и глезените на Килкъни.

— Как сме с времето? — попита Килкъни.

— Имаме около три минути, преди някой от другите да се върне — отговори Тао. — И дори по-малко, ако реши да се обади и не получи отговор от нашия приятел тук.

Килкъни накара пазача да седне на стола и го завърза.

— Квит ли сме? — ухили се Тао, докато му подаваше бойното електронно оборудване и очилата.

— Май да — отвърна Килкъни с усмивка. — Грин, намери ни чист път навън.

— Радвам да те чуя отново, Нолън. Угасих външното осветление около сградата. Просто следвай пътя на дисплея си.

Грин ги изведе бързо от сградата. Килкъни и Тао хукнаха по моравата, като разчитаха само на далечните светлини от съседните сгради, за да откриват пътя си. Спряха при отвора на отводнителния канал.

Килкъни влезе пръв и бързо тръгна обратно към колата. Скоро се чу шум от перки на хеликоптер. Килкъни вдигна ръка и Тао спря. В небето на север просветваше червена светлинна.

Хеликоптерът кацна на площадката на покрива на „Виеложик“, остави пътника си и се издигна.

Белият лъч на прожектора му се плъзна по стената на сградата, а после по земята.

— Да се махаме — каза Килкъни. — Ако този хеликоптер се приближи до нас, веднага се опитай да намериш някакво прикритие.

Тръгнаха възможно най-бързо по калните пътеки на канала. Шумът от хеликоптера се усили и Килкъни видя яркия лъч да се устремява към тях. Те бързо се изкатериха по калните стени и се скриха под огромна секвоя.