Нефритеният трон [bg]

— Хубава вечер, господин Трип — каза Лорънс, като скри колко го е развеселила гледката.

По думите на Райли момчето бе отбелязало напредък и не приличаше на ленивото, разглезено създание, което родителите им бяха натрапили. Ръкавите му бяха окъсели и вече не покриваха целите китки, а гърбът на палтото му се бе цепил толкова много пъти, че накрая се оказа наложително да го разширят с лента син брезент. Нюансът не съвпадаше съвсем и сега през средата минаваше необичайна ивица. Косата му се бе накъдрила и изсветляла на слънцето почти до жълто. Собствената му майка нямаше да го познае.

— Да, сър — отвърна ентусиазирано Трип. — Храната беше чудесна, а накрая ми дадоха дузина от сладките бухти. Жалко, че не можем винаги да вечеряме така.

Лорънс въздъхна при този пример за младежка издръжливост. Собственият му стомах все още се бунтуваше.

— Внимавайте да не заспите на вахта — каза.

След подобна вечеря щеше да е невероятно, ако момчето не се изкушеше, а Лорънс не искаше то да си заслужи позорното наказание.

— Никога, сър — отвърна Трип, като сподави нова прозявка и завърши изречението с фалцет. — Сър? — каза нервно и тихо тъкмо когато Лорънс щеше да отмине. — Може ли да ви попитам… Нали не мислите, че китайските духове ще се покажат пред някого, който не е член на тяхното семейство?

— Почти съм сигурен, че няма да видите нищо мистично, докато сте на вахта, господин Трип, освен ако не сте скрили бутилка в джоба на палтото си — отвърна сухо Лорънс.

Трип не го разбра веднага, после се засмя, но все още нервно, и Лорънс се намръщи.

— Да не би някой да ви е разправял истории? — попита, с пълното съзнание колко бяха опасни подобни слухове за състоянието на корабния екипаж.

— Не, само че… Ами помислих, че виждам някого, когато отидох да обърна пясъчния часовник, но щом заговорих, той сякаш се изпари. Сигурен съм, че беше китаец, а лицето му беше толкова бяло!

— Това е лесно обяснимо. Видели сте някой от прислужниците, който не говори езика ни. Стреснали сте го и той се е скрил, защото е помислил, че ще го нахокате за нещо. Надявам се, че не сте суеверен, господин Трип. Нормално е за обикновените хора, но е тъжен недостатък у един офицер.

Той говореше строго, с надеждата твърдостта му да откаже момчето да разпространи слуха, а ако страхът не му позволеше да заспи през остатъка от нощта, още по-добре.

— Да, сър — каза доста унило Трип. — Лека нощ, сър.

Лорънс продължи обиколката на палубата с отмерена крачка, защото само за толкова имаше сили. Раздвижването успокояваше стомаха му. Той имаше желание за още една обиколка, но пясъкът в часовника намаля, а той не искаше да разочарова Темерер, като стане късно. Когато тръгна да слиза по стълбата, получи внезапен, силен удар по гърба, спъна се и полетя надолу с главата.

Инстинктивно сграбчи парапета и след като се претърколи, краката му напипаха стъпалата и той се задържа на стълбата. Погледна ядосано нагоре и едва не падна още веднъж, стреснат от бледото, необяснимо деформирано лице, което се взираше в него от тъмнината.