Нефритеният трон [bg]

— Те са само за украса — каза на Лорънс и се отпусна с въздишка на дълбоко задоволство.

Единствен той се чувстваше толкова удобно. От квартердека под тях се чу слаб звук на гадене и един от по-възрастните матроси изпита последствията от преяждането.

— Казаха ми, че драконите в Китай не ядат кожите, също като хората.

— Надявам се само храната да не ти се види трудно смилаема от толкова много подправки — каза Лорънс и веднага съжали, защото разпозна в това ревност от факта, че Темерер се наслаждава на китайските обичаи.

Той съзнаваше със съжаление, че никога не му беше хрумвало да предложи на дракона сготвена храна или нещо по-разнообразно от риба или овнешко, дори при специални поводи. Темерер обаче отговори само:

— Не, много ми харесва.

Каза го равнодушно и с прозявка, после се протегна и прибра нокти.

— Хайде утре да идем на дълъг полет — рече и се сви плътно на кравай. — Цяла седмица не съм се уморявал. Сигурен съм, че ще се справя с едно по-дълго пътуване.

— Разбира се — отговори Лорънс.

Той се зарадва да чуе, че драконът чувства прилив на сила. Малко след отпътуването им от Кейп Кост Кейнс най-после го обяви за възстановен. Юнсин не бе вдигнал първоначалната си забрана към Лорънс да лети с Темерер, но Лорънс нямаше намерение да се подчинява или да му се моли. Хамънд обаче уреди въпроса с находчивост и тиха дипломация. След последното произнасяне на Кейнс Юнсин дойде на палубата и даде официалното си позволение, „в името на добруването на Лун Тиен Сян чрез здравословни упражнения“, както сам се изрази. Така, те отново бяха свободни да полетят без опасност от скандали, но драконът се оплакваше от болки и се уморяваше при по-висока скорост.

Угощението бе продължило толкова дълго, че Темерер бе започнал да се храни чак по здрач. Вече цареше пълен мрак. Лорънс прилегна до рамото му и се загледа към недотам познатите му звезди на южното полукълбо. Нощта бе кристално ясна и капитанът трябваше да е в състояние да определи с точност местоположението им по съзвездията. Матросите бяха освободени за вечерта, за да празнуват, и оризовото вино се лееше щедро и на тяхната трапеза. Те пееха някаква шумна и доста неприлична песен и Лорънс погледна дали Роланд и Дайър не са на палубата, та да я чуят. От тях двамата нямаше и следа, вероятно си бяха легнали след вечеря.

Мъжете започнаха постепенно да напускат празненството и да си отиват при койките. Райли се изкачи от квартердека, стъпвайки с двата крака на всяко стъпало. Беше капнал от умора и силно зачервен. Лорънс го покани да седне и предвидливо не му предложи чаша вино.

— Няма спор, това беше бурен успех. Всеки домакин би счел подобна вечеря за истински триумф — каза Лорънс. — Но, признавам, щях да съм по-доволен, ако ястията бяха два пъти по-малко, а слугите можеше да полагат и по-малко грижи, без да ме оставят гладен.