Вътрешният кръг [bg]

След неспокоен сън в прекалено топлата и задушна стая Демарко се качи в колата и подкара към старомодната, но приятна закусвалня, която се намираше на няколко километра от мотела. Клиентите бяха предимно местни хора с джинси, работни ризи и бейзболни шапки, сред които рязко се отличаваше някакво конте с бяла сламена шапка, украсена със синьо-червена лента. Самотният представител на местната мода носеше бял ленен костюм, бяла риза с разкопчана яка и яркочервени тиранти. Това трябва да е кметът, помисли си Демарко. За последен път беше виждал човек със сламена шапка преди около три години, когато в Кенеди Сентър беше поставена новата версия на „Музикантът“.

Самият той беше облечен неофициално — не само заради жегата, но и заради подозрението, че тук тъмните костюми на „Брукс Брадърс“ и закопчаните яки просто не вървят. Над панталоните в защитен цвят беше облякъл бяла фланелка и бе обул маратонки на бос крак. Така се обличаха жителите на Джорджтаун през почивните дни. Но след като огледа разнообразието от бейзболни шапки с емблемите на „Джон Диър“ и „Кетърпилър“, той съжали, че не беше обул чорапи. Хората наоколо изглеждаха така, сякаш не сваляха чорапите си дори когато правеха любов, а още по-малко, когато си обуваха обувките.

Към масата му се приближи сервитьорката — жизнерадостно двайсетинагодишно създание с изрусена коса и розова униформа, подчертаваща стройните му крака.

— Добро утро, захарче — поздрави го тя. — Искаш кафе, нали?

Захарче ли? Обръщението му хареса. Точно това му трябваше — жена, която да го нарича захарче. А когато остарееше и се превърнеше в импотентен дебелак, да го нарича „татенце“ и да му изневерява с някой от тези типове с мазни коси и бейзболни шапки.

— Да, моля — усмихна се в отговор той.

— Това наистина е страхотно — подхвърли момичето, докато наливаше кафето.

— Кое? — стреснато я погледна Демарко. Не беше свикнал да наричат страхотно нещо, свързано с него.

— Малкото зелено алигаторче на фланелката ти. Да не си я купил от онези туристически будки край блатото?

— О, не.

— Направо е страхотно! — повтори русокосата, след което се обърна и извика колежката си в другия край на ресторанта:

— Хей, Пати-Мей, ела да видиш алигаторчето, което тоя човек е зашил на фланелката си!