Йерусалимска загадка [bg]

Не, повече не можех да го отричам. Трябваше да приема, че съществува логична вероятност да е била похитена.

Думата зажужа в главата ми. Похитена! Като Сюзън! Като Кайзер! Ударите в гърдите ми зачестиха.

Краката ми сякаш се вкамениха. Почувствах внезапно желание да хукна по улицата и да крещя името на Изабел.

Тогава се сетих за Сюзън. Още не бяха намерили тялото й, което означаваше, че този, който я държеше в плен, вероятно не я е убил. Все още…

И после си спомних как бе загинал Кайзер…

В кълбо от пламъци, след като е бил жестоко измъчван.

Изтръпнах от мисълта подобно нещо да се случи на Изабел. В устата си усещах горчилка. Трябваше да се овладея.

— Добре ли си? — изненада ме гласът на Йеремия.

Изправих глава. Той стоеше недалеч от мен със загрижена физиономия. Протегна ми ръка.

— Мисля, че приятелката ми е била отвлечена.

Равинът поклати съчувствено глава.

— Трябва да отидеш в полицията. И то веднага. Те си разбират от работата. — Той се наведе към мен и черните му къдрици се развяха пред лицето му. — Сигурен съм, че ще я откриеш. — Протегна още малко ръката си. Аз я поех, стиснах я, макар да знаех, че само се опитва да ме успокои. Пръстите му бяха студени, но здрави като стоманени.

Кимнах. После той си тръгна.

Можех ли да отида в полицията?

И как да очаквам истинска помощ от тях, ако не им разкажех всичко: за разкопките в Стария град и защо съм подозрително настроен към Небесния легион… А и вероятно щяха да ме арестуват, да ме хвърлят зад решетките бог знае за колко дълго.

Отново въздъхнах. Вероятно нищо от това нямаше значение. Може би в полицията имаха по-големи шансове да я открият. Имаше такава възможност.

Важното беше само да върнем Изабел.

Телефонът ми звънеше. Сърцето ми прескочи. Изабел ли беше? Щом вдигнах, видях, че номерът е британски.

Дали беше нещо свързано с изчезването на приятелката ми? От смъртта на Айрийн насам ми се обаждаха все по-рядко и това ме устройваше.

— Ало. — Чух пращене.

— Ти ли си, Шон? — Гласът приличаше на този на Изабел. Дори за няколко щастливи секунди помислих, че е тя. Долових същата интонация. После изведнъж разбрах, че не е. Беше майка й. Сърцето ми посърна.

— Да — отвърнах. Обля ме вълна от ужас. Какво щях да й кажа?

— Къде е дъщеря ми? — попита тя предпазливо.

Усещах надеждата в гласа й, че ще й кажа да изчака и да й предам телефона.

— Не знам. — Последва мълчание. Почувствах го как се изпълва с очакване.

— Какво искаш да кажеш? — В тона й пролича напрежение.

И преди го бях усещал, сякаш беше свързано с въпроси от рода на: кой, по дяволите, бях аз и защо, по дяволите, дъщеря й бе решила да се занимава с мен…