9-те слънца [bg]

— Защо тогава този човек от „Новем солес“ не поиска да разменя теб срещу сина си?

— Не знаят, че се познаваме — отвърна тя. — Никой от хората, които биха могли да им кажат, не е сред живите.

Тя помълча малко.

— Освен Огъст и човека от ЦРУ, когото е уведомил.

— Защо не ми каза?

— Защото трябва да убиеш информатора. Заради сина си.

— Ами ако информаторът не знае къде е човекът, който иска да умреш?

Тя сви рамене.

— Улавяш нишка, развиваш я и цялото одеяло се разплита. Леля го повтаря винаги и има право.

— Кой иска да умреш?

— Казва се Цвиман. Крие се от мен, както аз се скрия от него. И за неговата глава е обявена награда. Ще видим кой ще плати първи.

— Цвиман?

— Да.

— Защо иска да умреш?

— По-лесно е да прочетеш, отколкото да ти го разкажа. Разказвала съм историята си само на още един човек. Обикновено не я обсъждам.

Гласът на Мила прозвуча по-тихо.

— Не се шегувай.

— Накърних гордостта му — усмихна се тя. — Къде отиваш?

— Остави ме да действам сам. Ако Джак знае къде е Цвиман, непременно ще разбера.

— Сладка лъжа, Сам — вдигна Мила чашата с уиски. — Искаш ли да се погрижа за окото ти?

— Не.

— Успех тогава!

В този момент направи нещо, което не беше правила никога. Прегърна ме. Държах чантата с дрехите и раницата с оръжията. Не бях настроен точно за прегръдки. Ръцете й се плъзнаха по гърба ми и тя ме потупа по гърдите.

— Внимавай. Надявам се да намериш сина си.

— Благодаря — усмихнах се. — Защо си в Ню Йорк?

— За да си купя обувки — каза тя.

— О! Пази се, Мила. Ще ми липсваш.

— Пази се, Сам. И ти ще ми липсваш.

Тръгнах без нито дума повече. Сърцето ми се беше свило на топка. Излязох в облачната, беззвездна нощ.

Щях да си върна сина и никой, никой нямаше да убие Мила.

Големи надежди.

Потупах джоба на ризата си. Беше пъхнала вътре малък чип, тънък като лист, докато ме прегръщаше. Поднесох го към уличната лампа. Проследяващо устройство, като модифицирана СИМ карта. Тя ми пожела успех, но искаше и да разбере къде отивам. За да ми помогне или за да поведе собствената си битка? Не знаех. Опитах се да не го взимам присърце.

Двама клиенти излизаха от бара и аз услужливо им извиках такси. Леко позамаяни от отличните мартинита в „Последен миг“, те ми благодариха и когато им отварях вратата, аз пуснах проследяващото устройство на Мила върху пода на таксито.

Нека я отведе, накъдето пожелае, далеч от бойното поле, към безопасността.

Аз поех към Леони и към дългата нощ преди решителния ден.