Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
— Съществува ли такъв списък с имената на всички мъже, които са били освободени тогава?
Той сви рамене:
— Аз предадох само частичен списък. Повече нищо не мога да направя. — Заровичка в книжата върху бюрото си и извади един лист. — Но ето това е човекът, когото би трябвало да търсите.
Взех листа. Съдържанието му се състоеше от три кратки абзаца:
„Убиецът е мъж на възраст между двадесет и тридесет години, руснак, разведен и с поредица несполучливи интимни връзки зад гърба си. Възпитан в строга дисциплина, вероятно военен или наскоро уволнил се от военна служба. Гладко избръснат, спретнат, държи на облеклото и модата.
Най-изразената му черта е самоувереността и презрението към воденото от милицията разследване спрямо него. Това ще го подтикне да се намеси в следствието, а вече дори може да играе централна роля в него, примерно като служител в милицията. Най-вероятната му тактика е да се обажда в милицията и да им се подиграва на некадърността. Възможно е да се представя и като човек, който иска да даде полезен съвет. Тези съвети, или евентуалната информация, може да се окажат и самата истина, но реалният напредък на следователите ще бъде по-малък, отколкото изглежда на пръв поглед.“
Погледнах Потанин в очите. Ролята на Саша Руп в разследването пасваше доста добре. Продължих да чета.
„Деянието носи всички характерни белези на импулсивно извършено престъпление. Куклите са част от измислен по-късно сценарий, целящ да обърка следователите, и може да бъдат пренебрегнати като насочваща следа към психическото състояние и мотивите на убиеца. При съставянето на профил се търси подписът на убиеца. Куклите не са неговият подпис. Истинският му подпис още не се е появил.“
— Е? — каза той.
— Звучи правдоподобно. Някои неща изглеждат верни.
— Накрая всичко ще се окаже вярно.
— Вие изключвате напълно ролята на куклите като съществено средство, с което този човек разкрива намеренията си.
— Така е. Както съм написал там, куклите са постановка, както биха се изразили аналитиците. С други думи, подвеждаща следа. Не им обръщайте внимание.
— И според вас това отвличане е импулсивно престъпление?
— Да.
— Само че ние не ви казахме едно нещо.
Повдигна въпросително вежди.
— Забелязан е дебнещ натрапник — добавих аз.
Той поклати глава с несъгласие:
— Престъплението е импулсивно. Този мъж ненадейно е бил притиснат от обстоятелства, които не са му оставили никакъв избор.
— От което следва, че Джоун Фаулър и жена ми Наталия са били абсолютно непознати за него?
Като че ли се поколеба:
— Доверете се на думите ми.
— По същия начин, по който е постъпила комисията по назначенията, когато сте кандидатствали за работа тук? — Върнах му напечатания лист. — Не. И просто не знам, професоре, доколко мога да се осланям на това. На която и да е дума в него.
Мушнах се под арката над заключената врата и натиснах звънеца. Отвори ми човек от охраната. Кабинетите в консулството отдавна бяха затворени, но прозорците на горните етажи в нашето крило светеха бодро, чуваха се стъпки, звън на телефони, тракане на пръсти по клавиатури. Подадох главата си в отворения кабинет на Анна Данилова и видях, че вече ръководи свой екип — едно момиче и млад милиционер седяха зад бюра със слушалки и звукозаписна техника пред себе си. Две други момичета набираха на компютри стенограми.
Вече се отдръпвах назад, когато тя извика към мен:
— Инспектор Вадим, бих искала да се запознаете с това.
Приближих се.
Данилова отиде до едно бюро и пъхна диск във възпроизвеждащото устройство. Двамата застанахме прави и обърнахме погледи към черния апарат. Усетих, че всяка друга дейност в стаята замря. Данилова се обърна и по подаден от нея знак другите станаха и тихо напуснаха.
— Този разговор се проведе в четири часа и четиридесет минути този следобед — каза Данилова и се облегна тежко с разтворена длан върху бюрото. Натисна един бутон и чух сигнала на позвъняването. Изведнъж почувствах особена хипнотична сила в този звук. Слушалката се вдигна и гласът на Данилова отговори с официално съобщение, което предполагам, че е било съчинено с участието на Дронски:
— Съвместен следствен център на Руската главна прокуратура и Федералното бюро за разследване на САЩ. С какво мога да ви помогна?
— Струва ми се, че по-скоро аз мога да ви помогна. Издирвате две изчезнали жени и все още не сте постигнали никакъв резултат. Прав ли съм? — гласът звучеше по-скоро гневно, отколкото предизвикателно.
— Както сам се изразихте, може би вие ще ни помогнете за решаването на проблема.