Гадателката

— Оставяш месото на някоя поляна и чакаш на гюме, докато дойдат вълците?

— От ловната дружинка получавам по сто рубли за вълча глава. Така си допълвам изкараното от повредените кукли.

Той се приближи към мен, бършейки ръцете си с парцал. Под светлината на луминесцентната лампа видях, че това, което бях помислил за сив кичур, беше по-скоро русо, отколкото сиво, а лицето му, макар и все още сравнително младежко, ми се стори изопнато и напрегнато, когато ми се усмихна сдържано и с притеснение.

— Едно време виждах в теб божество — каза той и протегна коравата си кокалеста ръка. — А в твоя приятел, оня дребен и подъл побойник, Рой Ролкин, господар на подземния свят.

— В общи линии и сега си е такъв. С тази разлика, че за щастие властва над подземния свят в Будапеща.

— Мразех го. Но ме беше страх от него. От теб никога не съм се страхувал. Ти беше едър, но никога не си бил побойник. Виждал ли си се с Ролкин?

— Не по мое желание. — Какво друго можех да кажа за Рой? Нямах никакво желание да си призная, че съм разговарял с него през последните няколко дни. — Лука, налага се да поговорим. Знаеш ли каква е причината?

Отново последва дълго мълчание от негова страна. В крайна сметка отговори:

— Да. Разбира се, че знам.

— Имах предвид, че сигурно знаеш защо искам да поговорим за куклите.

— Да. Саша ми каза, че се е обадил в милицията. Видях ви от балкона. И теб, и тъмнокожата жена.

— Саша идентифицира двата намерени манекена като произведени в тази фабрика.

— Никой друг не ги произвежда.

— По всяка вероятност са придобити чрез покупка от тази работилница.

Той закима съвсем бавно:

— И сега искаш да кажеш, че аз съм виновен, задето съм ги продал на някой, който е извършил това ужасно нещо? — Очите му се стрелкаха като на вълк в капан.

— Не става въпрос за това, Лука. — Неволно отново станах онова срамежливо, нервно дете отпреди тридесет години. Момчето, което стоеше настрана, защото не желаеше да се включи в групата пишлигари, които Рой учеше как да мастурбират. — Искам само да знам имаш ли някакъв регистър на продажбите.

Заклати глава още преди да се изкажа.

— Саша категорично не иска да се води никакво счетоводство. Казал ми е да продавам само срещу заплащане в брой.

— А кои са купувачите?

— Притежатели на малки магазинчета, понякога художници или скулптори…

— Предимно местни хора?

— Хора, които идват откъм града. Купуват части или понякога цели дефектни кукли. Аз рисувам и ремонтирам най-слабо повредените.

— Колко цели кукли си продал през последната година?

— От работилницата ли? Може би тридесет-четиридесет. Дали има и толкова. Саша ми позволява да задържа парите. По този начин ми плаща.

— Тридесет или четиридесет? — Вдигнах лице към тавана. — Значи познаваш повечето от клиентите си.

— Повечето ли? Да, предполагам, че ги познавам.

— Господи. Започвай да пишеш.

— Сега ли?

— Сега, Лука. Искам да ми направиш колкото можеш по-пълен списък. На всички, които са купували през последните няколко месеца.