Безпътният автобус
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безпътният автобус». Краткое содержание книги:
Камил усети в стомаха си гадене като напираща вълна. „Боже господи! Сега няма мърдане. Какво да кажа? Да й кажа друга лъжа? По-хубаво ли е да кажа на това момиче какво точно работя? Или това ще влоши положението? Може да я смути и да не ме иска повече за приятелка. Така ще е най-добре. Не, като че ли най-добре ще е просто да я изгубя из тълпата.“ Норма говореше:
— Бих искала да имам някаква, както се казва, достойна професия като тебе. Камил отчаяно каза:
— Виж, пиленце, ужасно съм уморена. Прекалено съм уморена, за да мисля. Пътувам няколко дена. Прекалено съм изтощена, за да мисля за каквото и да било. Да отложим за малко. Ще видим как ще тръгне.
— Извинявай — рече Норма. — Аз се въодушевих и забравих. Няма да говоря повече за това. Ще видим как ще тръгне, нали?
— Ще видим как ще тръгне — повтори Камил. Автобусът спря с друсане. Наближаваха вече възвишенията и през дъжда зелените талази земя се виждаха едва-едва. Хуан се полуизправи да огледа пътя. Отпред имаше дупка с вода, но по нищо не се познаваше колко е дълбока. Автобусът можеше да хлътне и потъне до покрива. Хвърли бърз поглед към Девата. „Да рискувам ли?“ — попита той под нос. Предните колела бяха на ръба на ямата. Усмихна се, даде заден ход и върна пет-шест метра.
— Със засилване ли? — обади се Ван Брънт, — Ще заседне.
Устните на Хуан се раздвижиха безшумно: „Мило приятелче, само ако знаеше… Само ако всички вие знаехте…“ Премести на първа и подкара през локвата. Водата се разплиска със стремително свистене. Задните колела влязоха в локвата. Автобусът се подхлъзна и заклати. Колелата превъртяха, моторът изрева, буксуващите колела наместиха бавно подскачащото туловище и го преплъзнаха от другата страна. Хуан премести на втора и продължи да пъпли.
— Изглежда е било чакъл — подхвърли през рамо Хуан.
— Ха, чакай да почне стръмното — злокобно рече Ван Брънт.
— Човек се мъчи да се справи, а вие му измисляте повече препятствия — каза Хуан.
Пътят започна да се изкачва и водата вече никъде не се задържаше. Канавките от двете страни шуртяха пълноводни. Водещите колела се пързаляха и превъртаха в коловозите. Хуан отведнъж разбра какво ще направи, ако автобусът заседне. Досега не знаеше. Беше си мислил да отиде първо до Лос Анжелос и да си намери работа като шофьор на камион, но сега нямаше да направи така. Имаше в джоба си петдесет долара. Тази сума винаги му беше подръка за спешни поправки и щеше Да му стигне. Ще се махне, но не много далече. Ще се прислони под някой навес, докато спре дъждът. Може дори и да преспи някъде. За храна ще вземе от желираните пасти. После, когато си почине, ще отиде на магистралата и ще се метне на някоя кола до най-близката бензиностанция и ще почака, докато някой го вземе. Ще спира в посока Сан Диего и ще прехвърли границата за Тихуана. Там е хубаво, можеше да се потъркаля на плажа два-три дена. Границата не го смущаваше. Тук ще казва, че е американец. Оттатък ще минава за мексиканец. После, когато се подготви окончателно, ще излезе извън града, ще спре някоя кола, пък може и да повърви пеш през планините, покрай потоците, та чак до Санто Томас и там ще изчака пощенската кола. В Санто Томас ще накупи много вино и ще плати на пощальона, после ще мине надолу по полуострова, през Сан Кинтин, все покрай Китовия залив. Може да му трябват и две седмици през скалите и трънливата пустиня, а оттам — към Ла Пас. Щеше да открие, че са му останали още пари. В Ла Пас ще се качи на кораб до Гуаймас или Масатлан, или дори Акапулко, а по всички тия места щеше да попада на туристи. Повече в Акапулко, отколкото в Гуаймас или Масатлан. А където се мотаят туристи, които не говорят испански в чуждата страна, за Хуан е лесно. Лека-полека ще се придвижи до Мексико сити, а там е пълно с туристи. Ще ги развежда по обекти, изобщо имаше хиляди начини да се печелят пари. Той нямаше нужда от много. Хуан се изхили под мустак. Защо, за бога, беше упорствувал толкова дълго? Нали е свободен. Можеше да направи каквото пожелае. Пък нека го търсят. Можеше дори да прочете и обявление във вестниците в Лос Анжелос. Ще го вземат за умрял и ще търсят трупа му. Алис известно време ще вдига голяма пара. От това ще добие известно самочувствие. В Мексико много жени можеха да готвят боб. Би могъл да легне с някоя от ония американки, които живеят в Мексико сити, за да плащат по-ниски данъци. С няколко по-хубави костюма Хуан знаеше, че е достатъчно представителен. Защо, по дяволите, не се беше решил досега?
Вече му миришеше на Мексико. Не успя да измисли причина защо досега не се беше решил. А пътниците? Сами да му търсят колая. Не са на чак толкова отдалечено място. Толкова са свикнали да прехвърлят грижите си върху други, че са забравили да се грижат сами за себе си. Щеше да бъде полезно за тях. Хуан можеше да се погрижи за себе си и щеше много скоро да започне. Що за глупав живот бе водил — да се тревожи как да пренася пасти от един град в друг? Свърши се вече. Погледна скришно към Мадоната. „Ох, ще удържа на думата си — прошепна той, — ще ги превозя, ако настояваш. Но още не съм сигурен дали след това няма да се махна.“ Въображението му се гмурна в пейзажи: