Синя далия

— Но в тази къща ли е живяла? — попита Стела. — Тук ли е умряла?

— Вероятно. Омъжила се е за Даниъл Франсис Дойл, от Начес, през 1890-а. Може да видим годината в смъртния й акт. Открих още три жени, починали през този период, но възрастта не отговаря. Да видим. Алис е била най-малката сестра на Реджиналд Харпър. Имал е още две, никакви братя. Щял е да наследи къщата и имението. Разликата му с всяка от сестрите е голяма. Вероятно е имало помятания. — Хейли издаде тих звук и Роз я погледна. — Не искам да те разстройвам.

— Добре съм, добре съм — каза тя и дълбоко си пое дъх. — Значи Реджиналд е бил единственият наследник от мъжки пол от този клон на родословното дърво?

— Да. Много братовчеди. Имението е щяло да бъде населено от някого от тях след смъртта му, но е имал син… Няколко дъщери и най-сетне син, през 1892-а.

— А жена му? — попита Стела. — Може би е тя.

— Не. Живяла е до 1925-а. Преклонна възраст.

— Тогава първо ще направим проучване за Алис — реши Стела.

— И ще видим какво ще изровим за слугините през периода. Не бих се изненадала, ако открием, че Реджиналд се е забавлявал с някоя дойка или камериерка, докато съпругата му е била бременна. Като имаме предвид, че е бил мъж…

— Хей! — обидено извика Дейвид.

— Извинявай, скъпи. Да кажем, че е бил мъж от фамилията Харпър, а през този период мъжете с високо обществено положение са имали любовници и без колебание са лягали със слугините си.

— Така е по-добре донякъде, но не съвсем.

— Сигурни ли сме, че той и семейството му са живели тук през дадения период?

— В Харпър Хаус винаги е живял някой от фамилията — отговори Роз на Стела. — Доколкото си спомням от семейната ни история, Реджиналд е бил този, при когото са преминали от газени лампи на електричество. Най-вероятно е останал тук до смъртта си през… — Направи справка в книгата — …1919-а. Къщата е била наследена от сина му — Реджиналд-младши, който се е оженил за Елизабет Харпър Маккинън, четвърта братовчедка, през 1916-а.

— Добре, значи първо проверяваме дали Алис е умряла тук и преглеждаме архивите, за да разберем дали е имало слугиня на точната възраст, починала през периода. — Стела записваше точките от плана за проучването в тетрадката си. — Роз знаеш ли кога са започнали… да ги наречем „явяванията“ поради липса на по-подходяща дума?

— Не, и едва сега осъзнавам, че е странно. Би трябвало да знам повече. Историята на фамилията Харпър се предава от поколение на поколение — устно и писмено. Но що се отнася до призрака, който, доколкото зная, броди тук повече от столетие, не помня почти нищо друго, освен че баща ми я наричаше Печалната невеста.

— Какво знаеш за нея?

Стела се подготви да води записки.

— Как изглежда и песента, която пее. Виждах я като дете, когато идваше в стаята ми да пее онази приспивна песен, както при предишните поколения. Бях… спокойна. Тя излъчваше нежност. От време на време се опитвах да я заговоря, но мълчеше. Само се усмихваше. Понякога заплакваше. Благодаря, скъпи — каза Роз, когато Дейвид й наля още кафе. — На тринадесет престанах да я виждам и не се сещах за нея твърде често. Като тийнейджърка умът ми бе зает с други неща. Но си спомням следващия път, когато я видях.