Рейн-сан: Специални убийства

19.

— Ти си маниак със суициден комплекс и аз никога повече няма да работя с теб! — заяви Хари, когато се добрах до апартамента му.

— И аз никога повече няма да работя с мен — казах. — Успя ли да хванеш нещо по предавателя?

— Да, всичко, докато ти беше там и след това. Едно кратко съвещание, което току-що приключи. Всичко е записано на хард диска.

— Казаха ли нещо за оня тип, дето го прегазих на излизане?

— За какво говориш?

— Имах малък сблъсък с един от хората на Ямаото точно след като поставих предавателя. Сигурно са решили, че това е станало по-рано, иначе щяха да кажат нещо.

— А, това ли! Да, мислят, че е станало, когато си избягал. Не знаят, че си се връщал. И… мъртъв е.

— Да, никак не изглеждаше добре, когато го оставих.

Той се вглеждаше внимателно в мен, но изражението му беше непроницаемо.

— Много бързо стана. Възможно ли е да направиш подобно нещо с голи ръце за толкова кратко време?

— Не, пуснах в действие и краката — отвърнах невъзмутимо. — Къде е Мидори?

— Излезе да купи клавиатура за електрическо пиано. Ще се опитаме да изсвирим онова, което е на диска — това е единственият начин да разгадаем решетката.

Намръщих се.

— Тя не биваше да излиза, освен в краен случай.

— Случаят е краен. Някой трябваше да следи апаратурата, за да ти отърве задника, а тя не е в течение. Така че нямахме кой знае какъв избор.

— Разбирам.

— Тя знае как да се пази. И е дегизирана. Не вярвам да има някакъв проблем.

— Добре. Да чуем сега какво си записал.

— Чакай малко. Нали не си оставил микробуса там?

— Ти какво си мислиш, че съм се върнал да го прибера? Може да съм луд, но не чак толкова.

Видът му беше на дете, което току-що е научило, че любимото му куче е умряло.

— Имаш ли някаква представа колко струва тази апаратура?

Сподавих усмивката си и го потупах по рамото.

— Знаеш, че нищо не ми пречи — казах и това си беше самата истина. Седнах пред монитора и си сложих слушалките. — Пускай!

След няколко кликвания на мишката вече слушах Ямаото, който ругаеше хората си на японски. Изглежда му бяха съобщили лошата новина веднага след бягството ми.

— Един човек! Един-единствен, при това невъоръжен! И да го изпуснете! Безмозъчни идиоти, некадърници!

Не можех да кажа колко души го слушаха, защото тирадата му беше произнесена в пълна тишина. Последва дълга пауза — сигурно се опитваше да се овладее. Накрая изрече:

— Няма значение. Може да не знае къде е дискът, а дори и да знае, не съм сигурен, че можете да измъкнете някаква информация от него. Явно е по-корав от всички ви, взети заедно.