Безизходица [Worst Case - bg]

84.

Пресякох паркета с бесен спринт и блъснах вратата към сутерена. Бях само на половин крачка пред Емили. Мъжете от екипа на ФБР за спасяване на заложници ни следваха плътно надолу по стълбището.

В сутерена бе тъмно и задушно, вонеше на хлор. Нима ще се опита да убие двете момчета тук долу, преди да успеем да се доберем до него? Или вече ги е застрелял? Докато се лутахме в полумрака, преминахме покрай някакви тръби за басейна на училището и един парен котел, който съскаше застрашително.

Когато свихме зад ъгъла, зърнах тънка ивица дневна светлина. Идваше от една открехната решетка над нас, към която водеше къса метална стълба. Вдигнах глока си и веднага се покатерих по стълбата. Никой не откри стрелба срещу мен, затова рискувах и си подадох главата навън.

По дяволите! Отдясно видях къса уличка с контейнери за смет, която водеше към метална врата. Отворена метална врата, извеждаща на Осемдесета улица, откъм задния край на двора на училището, простиращ се между две пресечки.

Зад ъгъла се чуха викове и свистене на автомобилни гуми.

— Мамка му! Хайде! — извиках на Емили, като изскочих на напукания бетон в задния двор.

На улицата заварих един смаян шофьор на такси, филипинец, с бяло кепе на главата, който говореше по мобилния си телефон. Около него се бяха струпали строителни работници, сочещи на изток към Лексингтън Авеню.

— Току-що зави надясно по „Лекс“ — каза таксиджията, като забеляза полицейската значка, окачена на шията ми. — Някакъв сбъркан кучи син преди секунди ми задигна таксито.

— Имаше ли деца с него? — попитах задъхано.

— Бяха две момчета — обясни филипинецът. — И бяха оковани заедно с белезници. Какво става, по дяволите?

„Иска ми се и аз да знаех“, помислих си, загледан по протежението на улицата.