Другата кралица
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #7
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата кралица». Краткое содержание книги:
— Но, Бес, знаете много добре…
— Не, не знам — казва тя ледено. — Не знам нищо за неговите чувства към вас, или за вашите към него, или за вашата така наречена магия, вашето така наречено обаяние, вашата прочута красота. Не знам защо той не може да ви откаже нищо, защо пилее богатството си по вас, защо пилее по вас дори моето състояние. Не знам защо е рискувал всичко, за да се опита да ви освободи. Защо не ви е пазил по-внимателно, защо не ви нареди да не излизате от покоите си, защо не намали числеността на свитата ви. Но не може да го прави повече. Ще трябва да се примирите. Можете да изпробвате чара си върху граф Хънтингдън, и да видите как ще въздейства върху него.
— Хънтингдън е човек на кралица Елизабет — казвам отчаяно. — Знаете това. Той е неин родственик. Ухажвал я е, за да се омъжи за него. Той е следващият наследник на нейния трон след мен и сина ми. Мислите ли, че мога да го очаровам?
— Бог знае, че сте добре дошла да опитате — казва тя кисело, прави реверанс и тръгва заднешком към вратата.
— В противен случай какво? — питам, докато тя си отива. — В противен случай какво? Какво ще стане с мен, когато му бъда поверена, за да ме пази? Изпращате ме на смърт и го знаете. Бес! Бес!
Ноември 1569, замъкът Тътбъри: Джордж
Не мога да спя. Не мога и да ям, докато се случва всичко това. Не мога да седя спокойно в стола си, нито пък ми доставя удоволствие да изляза на езда. Откупих й четири дни безопасност, като изтъкнах довода, че те нямат достатъчно силна стража, че сега, когато армията на Севера е в поход — кой знае къде? — те не ще смеят да потеглят с нея. Могат да се озоват право в засада. Никой не знае колко мъже са се присъединили към лордовете от Север. Никой не знае къде са сега. Хейстингс неохотно изпрати да повикат още от неговите хора.
— Защо да си правим труда? — пита ме Бес: кафявите й очи са студени. — След като тя и без друго трябва да си отиде? Защо да се грижим дали Хейстингс има силна стража? Бих си помислила, че искаш тя да бъде спасена.
Иска ми се да й кажа: „Защото съм готов да кажа всичко, за да я задържа под един и същи покрив със себе си за още един ден.“ Но това изобщо няма да прозвучи логично. Затова отбелязвам:
— Вестите, които идват отвсякъде, гласят, че Уестморланд и Нортъмбърланд се придвижват, а армията им наброява повече от две хиляди души. Не искам да ги изпращам в беда. Изобщо не е от полза за нас, ако тръгнат оттук и попаднат в засада.
Бес кимва, но не изглежда убедена.
— Не е добре за нас тя да остане тук като хваната в капан — казва тя. — Армията ще й налети като рояк оси на гърне със сладко. По-добре тя да си отиде, отколкото те да ни обсадят тук. По-добре тя потегли прекалено рано, отколкото прекалено късно. Не ни трябва тук. Не искаме нейната армия да пристигне тук, за да я отведе.
Кимвам. Новобрачните съпрузи, каквито бяхме само преди месеци, не искаха тя да идва тук и да наруши щастието ни. Но сега? Сега ние сме разделени по отношение на желанията си. Бес мисли единствено как да опази в безопасност себе си и богатството си през този опасен период. А по някаква причина аз изобщо не мога да мисля. Изобщо не мога да правя планове. Мисля, че сигурно имам лек пристъп на подагра, която ме мъчеше преди. Никога не съм се чувствал толкова замаян, толкова уморен и толкова болен. Забелязвам, че прекарвам цели часове, загледан през прозореца към отсрещния край на вътрешния двор, към затворените капаци на прозорците й. Сигурно съм болен. Не мога да мисля за нищо, освен за това, че ми остават само четири дни, в които тя ще бъде под моя покрив, а дори не мога да си измисля причина да прекося вътрешния двор и да говоря с нея. Четири дни, а аз може да ги прекарам като куче, което седи пред затворена врата, без да знае как да влезе. В мислите си надавам вой.
Ноември 1569, замъкът Тътбъри: Бес
Зазорява се, когато чувам блъскането по голямата порта на къщата. Събуждам се веднага, сигурна, че това е армията на Севера, дошла да я освободи. Джордж не помръдва: лежи като камък, макар да знам, че е напълно буден, изглежда, че напоследък изобщо не спи. Лежи и слуша със затворени очи: не желае да говори с мен, не ми дава и възможност аз да поговоря с него. Дори сега, при блъскането по вратата, той не помръдва — той е човек, на когото цял живот някой друг е отварял вратата. Измъквам се сърдито от леглото, загръщам с роба голото си тяло, затягам връзките и затичвам към вратата и надолу по стълбите до вратаря, който разтваря широко портата и един покрит с кал ездач влиза с тропот във вътрешния двор: лицето му се белее в утринната светлина. Слава Богу, това е пратеник от Лондон, а не въоръжен отряд от Север. Слава Богу, че не са дошли да я отведат, когато тук пред тях мога да се изправя само аз, облечена в нощница, а съпругът ми си лежи в леглото, неподвижен като надгробен камък.