Нощна сянка

— Говоря напълно сериозно — тихо каза той. — Не се страхува от нас така, както останалите човеци. Търпя го, защото такива са нарежданията на Пазителите, ала той се самозабравя, когато става въпрос за теб.

— Ревнуваш — подхвърлих и го мушнах с пръст в гърдите.

Вместо отговор, той притисна ръцете ми към умивалника.

— Когато казах, че не искам да се отдръпваш, нямах предвид, че искам да си до мен през цялото време — оголих зъби насреща му. — И точно в този момент бих искала да остана сама. Това не е представата ми за романтична обстановка.

— Три неща — поклати глава той.

— Какво? — свъсих се аз.

— Първо: какво наистина те безпокои? — тревогата в очите му отстъпи място на гняв.

— Призраците. Онова, което Шей каза за сенките. Боя се, че в онази къща има призраци, които го следят, когато Боск го няма. Той не знае за тях — неволно потръпнах. — Прекалено е опасно.

— Притесняваш се за него — в очите на Рен припламнаха толкова много чувства, че не можах да ги разчета.

— Става дума за призраци. Разбира се, че се притеснявам. Знаеш какво могат да му сторят.

Нямаше смисъл да се опитвам да скрия от него инстинкта да защитавам Шей. Никога не бих успяла. За щастие, заради нарежданията на Лоуган нямаше нужда да го правя. Поне засега.

Рен стисна зъби и не отговори веднага. После явно взе решение, защото раздвоението, изписано по лицето му, изчезна.

— Опасно е, ако става въпрос за призраци. Ала не можем да сме сигурни, че наистина е така. Освен това, Пазителите държат той да остане невредим. Съмнявам се, че доброволно биха го изложили на опасност. Един отвързан призрак би нападнал всеки човек, който се изпречи на пътя му.

Ръцете му вече не ме стискаха така силно.

— Аз не бих се тревожил. Той е странно хлапе. Сигурно само си е въобразил.

— Надявам се — отвърнах и хвърлих поглед към вратата; тревожех се, че някой може да влезе и да ни завари. — Каза три неща?

— Второ: искаш ли днес след училище да отидем на лов? — приведе се над мен и ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Лов?

— От нашата страна на планината има стадо елени, което започва да става прекалено многочислено.

При тази покана мускулите ми потръпнаха, сякаш предвкусваха удоволствието от лова, ала поклатих глава.

— Звучи примамливо, но не мога.

— Защо не? — по лицето му пробяга разочарование.

Прехапах устни и реших да бъда откровена. Поне отчасти.

— Нали помниш как Лоуган ме помоли да прекарвам повече време с Шей?

Рен не каза нищо, ала ясно чух ръмженето, което се надигна в гърдите му, дълбоко и заплашително.

— Всеки следобед му помагам с домашните — довърших аз.

Вместо ръмжене, от гърлото му се откъснаха резки, хапливи думи:

— Всеки следобед?

— Заповедите са си заповеди — казах не особено убедително.