Кървав сняг

Али наклони главата си на една страна — той знаеше, че това е лош знак.

— Да не би да ми предлагаш танто за танто?

— Моля те…

— Като политик? Такъв ли си вече?

— Забрави. — Той затвори очи. — Не искам да знам.

— Защо не? — Гласът й внезапно се промени, стана по-дълбок и по-мрачен, сякаш изпълнен с разочарованията и загубите на възрастен. — Защо не би искал?

— Твърде късно е. Всичко е свършило и в миналото няма нищо друго, освен сълзи.

Тихият звук, който тя издаде, го накара да погледне към нея и видя, че тя плаче. Сълзите се стичаха от очите й и се търкаляха надолу по бузите.

— Не ми я отнемай, вече ми липсва толкова много!

— Не бих ти отнел каквото и да е — успокои я той и я взе в прегръдките си, — най-малкото пък Ема.

Но Али нямаше предвид само Ема. Джак беше сигурен в това. Тя също така го молеше да не й отнема възможността да му каже. Сега вече той със сигурност знаеше, че Аника е права. И така, той й предаде дума по дума — една от чудатостите на страдащия му от дислексия мозък — целия разговор с Ема от миналата нощ и когато свърши, тя каза:

— Истина ли е това, което тя е казала за теб и Шарън?

— Просто се заблуждавахме взаимно — кимна той. — Не беше останало нищо, защото от самото начало не е имало нищо друго, освен секс.

— „Оста не стяга, всичко се разпада“13 — цитира Али стиховете на Йейтс, един от поетите, които се бе научила да обича от дъщеря му. — Ема винаги казваше, че всичко родено носи в себе си семената на своето собствено унищожение.

И Джак се замисли отново за разпадането — за това, че да бъдеш аутсайдер, да се криеш в сенките и да наблюдаваш, без да те видят, е неговата собствена форма на разпадане дълго преди настъпването на смъртта.

— Ема ли ти каза това или Морган Хер?

— Знам, че не искаш да чуеш това — отвърна Али и той усети, че тя се отдръпва, — но го казаха и двамата.

Джак почувства как през тялото му премина тръпка, сякаш Хер по някакъв начин беше успял да излезе от гроба си.

— Ема от него ли заимства своята философия?

— Не — поклати глава Али, — но на някакво ниво и двамата бяха нихилисти. Не мисля, че Ема виждаше смисъл в живота, и знам, че и за него беше така.

— Той ли ти го каза?

— Не ми го каза директно. — Очите й избягваха неговите. — Не беше нужно да го прави.

— Ще приготвя още чай за двамата — меко предложи той.

— Не. Стой тук, не ме оставяй.

Той се облегна върху възглавниците на дивана. Наближаваше девет часът. Джак знаеше, че трябва да тръгват, защото колкото по-дълго останеха в Киев, толкова повече изстиваше следата на Магнусен. От друга страна, не му се искаше с действията си да прекъсне тънката нишка към миналото на Али, която тя тъкмо бе започнала да разплита. А и с ранената си ръка Аника имаше нужда да поспи колкото се може по-дълго.