Кървав сняг

Аз убих Лойд Бърнс. Проследих го в Киев и след това в Капри, когато официалният ескорт не беше с него. Беше лесно да направя с него каквото пожелая и го прегазих. Той беше сключил сделка с Карл Рочев. Двамата си приличаха — бяха еднакво упорити и корумпирани и заплашваха плановете на АУРА. Дядо ми знаеше, че президентът ще започне разследване на смъртта на Бърнс, и подозираше, че ще го възложи на теб, защото Карсън се доверява само на теб, а и ти вече беше с него в Москва.

Знам, че сигурно ме мразиш, и се подготвям за това от мига, в който събрах информацията за теб. Няма смисъл да повтарям колко отчаяно дядо ми и аз се нуждаехме от твоите уникални възможности. Никой друг нямаше да може да разплете този гордиев възел, който ни беше оплел и поставил в безизходно положение. Така че можеш да ме мразиш, което е разбираемо и неизбежно, но след като ме познаваш, поне си наясно, че онова, което не мога да понасям, е безразличието — а сега, каквото и да се случи, аз никога няма да съм ти безразлична. Така че в това отношение съм доволна, макар че със сигурност не съм щастлива. Но пък, от друга страна, ми се струва, че не ми е съдено да бъда щастлива, а може би дори и да разбера какво представлява щастието. За мен то е също толкова непознато или по-точно чуждо, колкото и молитвата.

Вярваш или не, всички ние се сблъскваме със сили, които не можем да видим, камо ли пък да разберем. С това не искам да оправдая, нито дори да смекча онова, което съм сторила. Не търся прошка — не знам какво означава тя, а и не искам да знам. Не съжалявам за това, което съм направила, нито се гордея с него. В мирно време, както и във война, трябва да бъдат правени жертви. Войници трябва да умират, за да бъдат спечелени битки — дори (или може би още повече) тогава, когато тези битки се водят тайно, в сенките и се виждат само от хора като нас.