Пантерата

— Това е ливан.

— Мислех си, че Ливан е на запад.

— Не, става въпрос за вид смола. Използва се като парфюм или благовоние.

— Така ли? А не може ли да се дъвче с кат?

— Престани — намеси се Кейт.

— Йеменците смятат, че именно техни мъдреци са занесли ливана като дар на новородения Исус — просвети ни Бренър.

По-добре, отколкото кат. Нали?

Както и да е, този неделен следобед заведението беше наполовина пълно. Посетителите бяха предимно млади западняци от двата пола, но имаше и няколко шантаво изглеждащи пичове с ками и бели роби, черни бради и черни очи, които се стрелкаха към нас. Нямаше йеменски дами.

Кейт още беше забулена с шала, което ограничаваше избора й от менюто, но Бренър й каза:

— Тук можеш да свалиш шала от лицето си, но те съветвам да оставиш косата покрита.

Кейт се подчини.

— Забравих колко си красива — казах й аз.

— Може би ще е най-добре Джон или аз да дадем поръчката ти на сервитьора — каза още Бренър и обясни очевидното: — Мъжете не обичат да им нареждат жени.

— Невероятно — каза Кейт.

Бренър беше прав — това място наистина враства в теб. Но за да покажа съпричастността си към женските проблеми, казах:

— Просто да не повярваш.

Бренър се съгласи.

— Мъжете гастарбайтери, които се връщат от Европа и Америка, са се запознали с двайсет и първи век и донякъде са повлияни от видяното на запад.

Помислих си за Набеел и Пантерата и се зачудих дали наистина е така. И че ако наистина са били повлияни от Запада, това не е било по позитивен начин. С две думи, ветровете на промяната в исляма духаха назад. Те бяха щастливи в мизерията и закостенялостта си и би трябвало да ги оставим на мира — само да премахваме ония, които опитват да се ебават с нас. Като Осама бен Ладен. И Пантерата.

Приближи сервитьор в тематичен костюм и Бренър предложи местната плодова напитка или шай, чай с подправки. Кейт му каза: „Шай“ и той повтори думата на сервитьора, като поръча един и за себе си. Менюто беше написано на арабски и развален английски. Видях, че предлагат безалкохолна бира, която вероятно беше ферментирала направо в бутилката, и се обърнах към Кейт.

— Кажи на Пол да каже на сервитьора, че искам бира.

Добре ли се справих?

Както и да е, разбъбрихме се и Кейт попита Бренър:

— Откъде си?

— От Южен Бостън.

— Липсва ли ти?

— Рядко ходя там. Сега живея във Вирджиния. Фолс Чърч. Там се намира щабът на ВКС и там бе последното ми разпределение, преди да напусна армията.

Кейт явно искаше да научи повече за Пол Бренър и с малко ръчкане той й разказа историята си — постъпил в армията на осемнайсет, служил като пехотинец във Виетнам, решил да прави военна кариера, отишъл в школата на военната полиция, заминал за втори път във Виетнам като военен полицай, бил прехвърлен във Военното криминално следствие и заемал различни постове из цял свят. Бил част от специален отдел, занимаващ се с важни и/или деликатни случаи и последното му разследване било на убийството на жена капитан, която била и дъщеря на генерал, получил високи отличия в първата война в Залива.