Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
Отпусна се на дивана и затвори очи, но му се доповръща и затова ги отвори почти веднага. Погледът му се залута из стаята и се опита да намери нещо, върху което да се съсредоточи. Загледа се в уредбата, после в една пукнатина на тавана, в кримка на Батя Гур, преди накрая да се спре на редицата снимки в рамки на шкафа отсреща. Пое си дълбоко дъх и започна да оглежда изображенията едно след друго, за да му стане по-добре, все едно очите му бяха ръце, а снимките стабилен железен парапет, който да го държи изправен: двамата със сестра му, увиснали с главите надолу от кайсията в семейната им ферма; прадядо му, старият Езекил Бен Рои, корав брадат руснак, емигрирал в управляваната от Османската империя Палестина през 1882-ра, направил Бен Рои една от най-отдавна заселилите се еврейски фамилии в региона; той на дипломирането си в полицейското училище; той и Ал Пачино, чийто филм „Серпико“ го беше вдъхновил да стане полицай. И, разбира се, точно в края на редицата, най-голямата снимка, на тях двамата с Галия, усмихващи се на камерата, застанали с гръб към сребристата покривка на Тивериадското езеро, в Гинозар, в нощта на трийсетия му рожден ден, когато тя му беше подарила сребристата манерка и медальона със светилника, който и в момента носеше на врата си.
Загледа се в снимката, пръстите му безпомощно опипваха медальона, след това стана с усилие и прекоси стаята. Над леглото му с тиксо беше залепена увеличена три пъти на ксерокс статия, върху която с дебел червен флумастер беше оградил определени думи и фрази — „Йерихон“ и „пустинята край Мъртво море“; „Манио“; „висок, строен мъж“; „прекалено усъвършенстван за ренегатската палестинска общност. Движещата сила трябва да е външна.“ Подпря се с ръце на стената от двете страни на статията, огледа я и я изчете от край до край, за хиляден път през тази година, преди накрая да се стовари по гръб на леглото, където остана загледан във флакона с одеколон на нощното си шкафче.
— Повръща ми се — измърмори пиянски. — Повръща ми се от тебе.
Затвори очи, заспа и захърка тежко, сгънал дясната си длан пред гърдите, все едно стискаше шнура на парашут.
Йерусалим
Сънува същото като всяка нощ. Неизменно. Намираше се в подземна килия, много малка и тясна, непрогледно тъмна, с влажен и плесенясал под и мокри стени от бетон. Вътре имаше и още нещо, не знаеше какво — змия, или може би плъх, или пък голям скорпион. Нещо опасно, зло. Беше гола, беше свила немощното си тяло в единия ъгъл на килията и се опитваше да избегне нещото, ужасена, че може да се допре до него и то да я ухапе или ужили. Докато се свиваше, чу далечния грохот на някаква машинария, сякаш огромни метални колела се завъртяха бавно и стените започнаха да се приближават и да скъсяват разстоянието между нея и нещото. Тя се разпищя, викаше татко си, крещеше, че не е предателка, че е добра палестинка. Стените продължаваха да се приближават, някак разтвориха краката й и изложиха на показ срамните й части. Усети как съществото се провря между бедрата й, пропълзя по кожата й, повъртя се и уверено продължи нагоре. Опита се да не помръдва, да не диша, но й беше толкова гадно, че трепна, при което то се втурна в слабините й, хапещо, режещо и болящо, разкъсващо я, пробиващо си път през нея.
— Не! — изпищя и се събуди, размахала трескаво ръце и крака. — Моля те, Господи, недей!
Конвулсиите й продължиха още няколко секунди. Свлече се трепереща на леглото със звънтящи уши. Дишането й постепенно се успокои и тялото й се отпусна, но звъненето в ушите не изчезваше. Докато съзнанието й се проясняваше, осъзна, че звъни телефонът. Погледна светещия циферблат на часовника си — 1:30 през нощта, — стана от леглото, разтри очи и отиде в кабинета, за да вдигне.
— Лейла?
Том Робъртс.
— Един и половина през нощта е — раздразнено отговори тя.
— Какво? О, Господи! Ужасно съжалявам. Нямах представа, че е толкова късно. Просто исках да ти кажа… Няма значение, няма значение. Ще ти звънна утре.