Мистерията на изчезналия амулет

Някъде там на игралната дъска Шинсар Дъб се движеше. Кой я движеше? Как я движеше? И защо?

И що за шегаджийско доброжелателно същество (наистина исках да разбера това) би създало нещо като мен, което да усеща най-опасната от всички реликви, но би му дало и фаталния недостатък, който да го кара да припада всеки път, щом я доближи?

Поръчах още един шот и го метнах в гърлото си, отдавайки се на ритуал, който бях наблюдавала много пъти през бара – гълташ, потръпваш, дишаш.

– Нещо против да се присъединя?

Погледнах нагоре. Беше момчето с шотландски акцент от Катедрата по древни езици в Тринити. Скоти, от когото взех плика за незаконния търг. Малък свят. А всички ми казват колко голям град е Дъблин.

Свих рамене.

– Да, защо не?

– Леле, благодаря! – каза той сухо.

Подозирах, че не е свикнал с такъв преситен отговор от жените. Беше на приблизително същата възраст като момчето със замечтаните очи, с което работеше, но приликата свършваше тук. Колегата му бе с кадифена кожа, момче, което бе на път да стане мъж, но Скоти беше по-едър. Имаше някаква зрялост в начина, по който вървеше и се движеше – една тиха самоувереност, сякаш дори на тази възраст вече е бил изпитан.

Беше висок около сто осемдесет и пет – сто и деветдесет сантиметра, косата му бе дълга и тъмна, и събрана на тила. Златните му тигрови очи ме оглеждаха одобрително. Естрогенът откликна на тестостерона (това момче беше мъж) и аз изпънах гръб.

– За чудесния скоч и прекрасните момичета! – той чукна чаша с уиски в халбата ми с бира и пихме. Последвах го с трети шот – гълташ, потръпваш, дишаш. Онова студено място в стомаха ми, където се чувствах самотна и изгубена, най-после започваше да се стопля.

Той протегна ръка.

– Аз съм Крисчън.

Поех я. Ръката му погълна моята.

– Мак.

Той се засмя.

– Не изглеждаш като Мак.

– Добре, предавам се. Защо всички ми повтарят това? Като какво изглеждам?

– Обикновено Мак е мъжко име, а ти, момиче, изобщо не приличаш на мъж. Ти току-що ми се представи като „от клана на“ и аз все още чакам останалата част от името ти.

– Ти си от Шотландия?

Той кимна.

– Да. От клана Келтър.

Крисчън МакКелтър.

– Красиво име.

– Благодаря! Наблюдавам те, откакто влезе. Изглеждаш... замислена. И ако не се лъжа, това е третият ти шот. Когато прелестно момиче като теб пие шотове само, започвам да се тревожа. Всичко наред ли е?

– Просто имах труден ден. Благодаря, че попита! – Колко беше сладък! Много необходимо напомняне, че има и мили хора на света. Аз просто не се събирах с тях често.