Красиво зло
- Автор: Джеймс Ребека
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-12-9
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Красиво зло». Краткое содержание книги:
Зад фасадата на безгрижна купонджийка обаче се крие огорчена, плашещо жестока млада жена, готова да разруши живота на всеки. И когато Катрин разкрива тъмното й минало, става ясно какво се е случило в нощта, в която Рейчъл е убита.
Психотрилърът завладява с мистериозна атмосфера и процеждащо се чувство за неизбежен фатален край. От силното начало до шокиращата кулминация той разгръща натрапчива история, в която хора, причини и обстоятелства не са такива, каквито изглеждат
— Но ще ми споделиш какво е станало, нали? Скоро? Утре?
Връщаме се на масата и казваме на Мик, че съм болна и ще се прибера у дома. Той скача притеснен от мястото си и настоява да дойде с мен, но двете с Филипа го убеждаваме да остане и да довърши закуската си.
— Пътят е само три минути — напомням му със смях. — Глупчо. Нищо няма да ми се случи.
Той изглежда разтревожен, докато му махам от вратата на кафенето. Усмихвам му се възможно по-успокоително и тръгвам по улицата. Приятно ми е да съм навън, на чист въздух, извън задушното затворено пространство на кафенето, което мирише прекалено силно на кафе и бекон. Обикновено тези миризми ме карат да огладнявам, но днес само ме омаломощават и ми предизвикват гадене.
Почти не се съмнявам дали съм бременна. Всичко съвпада — гаденето, странната умора, която изпитвам напоследък, подуването на гърдите ми. А освен това сега съм сигурна, че откакто за пръв път спах с Мик, не съм имала месечен цикъл. И макар да внимавахме и през повечето време да използвахме презервативи, един или два пъти забравихме мислехме, че сме в безопасност, стига Мик да не свърши в мен. Очевидно сме сгрешили.
Отивам в аптеката и претърсвам рафтовете с лекарства за тест. По-рано никога не ми се е налагало да си купувам и не съм сигурна къде ги държат и как изглеждат, затова за кратко обикалям слепешком, докато към мен се приближава едно момиче и пита дали може да ми помогне.
— Да. Ъъъ, тестове за бременност?
Тя не се поколебава, не реагира по никакъв видим начин на въпроса ми.
— Разбира се. Ето там са.
С учтиво безразличие ми обяснява за разликите между отделните тестове и ме завежда до касата, където слага пакета в кафяв хартиен плик. Но не мога да не се зачудя какво ли си мисли. С нея сме приблизително на една възраст и предполагам, че е доволна, задето не е на мое място, задето няма същия проблем, самодоволна, превъзхождаща и в безопасност в практичната си бяла униформа.
Забелязвам Алис чак когато се каня да изляза.
— Тц, тц, Катрин — обажда се тя зад гърба ми. Гласът й е толкова неочакван и идва така отблизо, че подскачам. — Какво ще си помисли Хелън?
Спирам и се обръщам с лице към нея, стиснала пакета до гърдите си, сякаш за да се защитя. Усещам как сърцето ми забива бързо, а цветът се оттича от лицето ми. Чувствам се странно сплашена, дори уплашена, и трябва да преодолея нуждата да избягам. В изражението на Алис няма никаква топлина и застанала лице в лице с нея, ми е трудно да повярвам, че някога сме били приятелки.
Тя поглежда към пакета и кимва към него.
— Били сме палави, а?
Каня се да проговоря — да отрека, да обясня, да се оправдая, — но решавам да не го правя. Не дължа нищо на Алис. Личният ми живот вече не е нейна работа. Свивам рамене и се опитвам да мина покрай нея, но преди да съм стигнала донякъде, тя слага ръка на рамото ми и се навежда към мен. Лицето й е само на сантиметри от моето.
— Не си мисли, че ще ти се размине — предупреждава тя. Гласът й е злобно ниско съскане. — Знам, че хората като теб смятат тези като мен за заменими. Знам. Но няма да се отървеш от мен толкова лесно.
— Остави ме на мира, Алис — заставям се да я погледна и очите. — Остави ме на мира или…
— Какво? — Тя вдига вежди в преувеличена изненада. — Ще повикаш полицията ли? А? Това ли ще направиш?
— Всъщност да, това.
— О, да, разбира се, че да. Но аз вече знам. Разбираш ли, аз те познавам. Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. Всъщност не съм направила нищо, нали така? Няма какво да кажеш на полицията или има? Този път не можеш да отхвърлиш вината. — И тя се усмихва сладко, накланя глава на една страна и придава на гласа си изкуствена невинност: — А освен това ние с теб сме приятелки, не е ли вярно? Приятелки завинаги?
Поклащам глава и минавам покрай нея.
— Върви си, Алис. Просто си върви. Нямам представа за какво говориш. Имаш нужда от помощ. Трябва да отидеш на лекар. Ти си болна.
— Може би наистина съм болна — засмива се тя, докато се отдалечавам бързо. — Или може би болната си ти, Катрин. Някога замисляла ли си се за това? Може би си ти.
Продължавам напред и си налагам да не поглеждам назад, не и докато не се озовавам на самия ъгъл на улицата, на която живее Мик. Там спирам и поглеждам назад. Отначало не я виждам и се паникьосвам, ужасена, че се крие и ме следва. Но после я забелязвам: все още е по-надолу на улицата, близо до аптеката. Говори с висок, привлекателен мъж — несъмнено флиртува с него — и изглежда напълно погълната от разговора.