Отписаният
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #22
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-019-3
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Отписаният». Краткое содержание книги:
Интересно, че в цялата история имаме две отправни географски точки. Алтай и Чечня. Интересно, че и двамата офицери са изчезнали безследно в дяволската Чечня. Хубаво ще е да научим: едновременно ли или поред? При това Тягунов-старши помоли именно мен да издирвам сина му. Не, тук имаме просто съвпадение. Винаги съм знаел, че в живота има повече от достатъчно съвпадения. Веднъж като студент пътувах в метрото и на „Сокол“ се качи симпатично момиче. Погледнахме се и нищо повече. На сутринта пътувах по същата линия от станция „Белоруска“. Щом влязох във вагона, веднага я видях седнала до вратата, през която минах. Разбира се, веднага се познахме. И не можехме да дойдем на себе си от изумление. Наложи се да се запознаем, впрочем без продължителни последствия. Срещахме се два пъти и непрекъснато обсъждахме случилото се. Браво, коментирахме, докато се събличахме, да се срещнем в такъв огромен град, да влезем в един и същ вагон, на един влак, да пътуваме в една посока, по едно и също време… Това ни пречеше да се наслаждаваме на секса. Просто не можехме да говорим за друго.
Така и се разделихме, без взаимни претенции. Но това бе началото. На следващия ден след раздялата се сблъскахме на площад „Свердлов“ Този път се отдръпнахме един от друг. Беше десет и половина вечерта, тя се връщаше отнякъде, изморена, но доволна, впрочем, не беше сама…
Тогава замъкна новия си познат в другия край на вагона и ме оглеждаше ужасена. Това е някаква мистика, помислих си аз и гледах след нея. Дали провидението не ни е избрало един за друг? А ние не сме разбрали?
Но да се върнем на нашите работи. Главата ми се върти от предположенията! Но нещо се оформя…
И тъй, фотороботът не направи особено впечатление на тези, които са виждали и познават Прохоров. Преди да се пренесе в царството на Морфей, Грязнов изломоти нещо по този повод. А после министърът веднага каза, че го е виждал някъде… Какво означава това?
Машинално избрах номера на Меркулов. Щом позна гласа ми, секретарката му веднага ни свърза. Въпреки късния час още не беше си отишла.
— Нищо не излиза — казах аз. — Грязнов спи, сега не му е до нищо. Представяш ли си, оказва се, че и двамата са служили в един полк.
— Кои? — не разбра Костя.
— Горюнов и Прохоров. Чиито документи са били у наемателя на „Садовое“…
— Така-така! — заинтересува се той. — И какво?
— Нищо. Жена му не познала мъжа си по фоторобота.
— Чия жена, говори по-ясно!
— Не моята… — отвърнах раздразнено. — Жената на Прохоров.
— Може да се е направила, че не го познава — отвърна спокойно Костя. — Преуморил си се от работа. Трябва да правиш компания на Слава Грязнов. Отивай си.
Затворих телефона и огледах мирно похъркващия Грязнов.
Слава богу, че не чу нищо. Нали една съпруга, като види фоторобота на предполагаем убиец, никога няма да признае, че е мъжът й, дори да е той.
Но Слава също разбира това. И се интересува не толкова от отговора й, колкото от първата реакция. А не сме я видели нито аз, нито Костя. Все едно — още е рано да отхвърляме версията, че Прохоров е убиец…
Безцеремонно разтърсих похъркващия Слава.
— А… какво? — подскочи той, като мигаше.
— Пристигнахме! — рекох. — Значи показа на жената на Прохоров фоторобота…
— Старче, успокой се, не е Прохоров. — Слава се усмихна без злорадство. — Съчувствам ти, само не знам как да ти помогна. А къде е обещаната чаша коняк?
— Нали видя снимките му — казах аз.
— Така, както и ти. — Той сви рамене. — Но не си видял реакцията й. А аз я видях. Да, прилича по нещо, и ти ще кажеш същото. А жената ще рече точно: не е той. Или той е. Ще го кажат очите й. За какъв ме вземаш, щом ще ми задаваш детските си въпроси? Разбирам, че собствените версии приличат на истина, но в случая нищо не може да се направи.
— Не аз. Константин Дмитриевич ни подозира в недостатъчен професионализъм — кимнах към телефона.
— Да върви по… — Слава се протегна в креслото. — Не съм глупак. Попитах: познавате ли този човек? А тя ми дава снимките на мъжа си. Това, което донесох, е една десета част. Не ми даде повече. Пък и не е необходимо.