Евърлес [bg]

— Ина! — възкликвам аз. — Да се надяваме, че това излизане ще е по-успешно от… — Имам намерение да й напомня за пътуването ни до сиропиталището, разбира се. Но тя мълниеносно се обръща към мен с широко отворени очи и поклаща глава. Преглъщам думите си. Каро надига главата си. Припомням си колко старателно Ина пази тайната на своето любопитство — дори и един лакей не бива да чува за нея.

Всичко обаче е по-лесно изпод организиращата ръка на Каро. Лакеят, млад мъж на нейна възраст, очевидно е част от играта. Той стрелва към Ина щедра, оголваща зъбите му усмивка, докато ние се качваме в каретата.

— Не ви свърта на едно място ли, Ваше Височество? — шегува се той.

Ина му отвръща с непринудена усмивка и размахва шеговито пръст.

— Цял живот ще живея в скучен дворец — лакеят кимва напрегнато, сякаш се страхува да не си навлече гнева на Гърлинг заради злословието, което толкова лесно се отронва от устните на Ина. Каро я наблюдава с нещо като копнеж, изписан на лицето й. Чудя се дали Ина знае какво предстои да се случи… смъртта на Кралицата. — Може малко да се позабавлявам, докато все още имам подобна възможност.

В каретата мъничка газена лампа над главите ни осветява кадифените седалки и облицованите стени. Ина хвърля поглед през прозореца. Сред приглушената светлина в очите й внезапно се появява тъга. И мен ме пробожда безпокойство, разпръсвайки безгрижието от напитката. Докато Каро говори с лакея, аз проследявам погледа на Ина, мъчейки се да прозра какво точно вижда тя — високите стени на двореца на Семпера, позлатения трон или стегнатите, причиняващи клаустрофобия ластици на официалната рокля.

Миналото й — раждането й — прелита над всичко това като сянка само за да изчезне, когато бъде осветено.

Каро се отпуска на мястото до мен. Отмествам взор от прозореца, но избягвам и погледа й, страхувайки се, че ако го срещна, ще разкрия онова, което току-що разбрах за Ина — че сиропиталището и предателските й мисли по адрес на Кралицата, а не това среднощно отклонение за пийване на нещо, ще се окажат скандални и може би смъртоносни, ако приемната й майка научи.

Питието във вените ми ме предпазва от студа, докато навлизаме с каретата в нощта. Всичко, което ме терзае, откакто започнах работа в Евърлес, страхът ми, притеснението ми, че не подхождам на средата и не се вписвам в нея, и дори постоянното ми, отчаяно желание за справедливост и отговори, се отдръпва дълбоко назад в ума ми, докато гледам през прозореца как пътят се изнизва край нас. Коленете на Ина се докосват до моите, докато се друсаме в коловозите, следвани от каретата, и тя си бъбри с Каро без какъвто и да било намек за тъга по лицето й. Предполагам, че се е научила как да си открадва моменти на уединение, както детето се научава да отмъква лакомства от килера.

Скоро разпръснатите светлини на Лаиста заблестяват пред нас. Каретата ни докарва пред някаква необозначена врата от полирано дърво, намираща се на тясна, но добре поддържана улица. Озоваваме се в хубавата част на Лаиста — от онази страна пътя, която е най-близо до Евърлес. Когато татко бе ковачът на Гърлинг, всяка година ме водеше на летния карнавал в Лаиста, за да зърна причудливите животни и да ям тънки резени лед, овкусени с мед. Дори и след като се преместихме в Крофтън, го молех да отидем отново, но той отказваше, заявявайки, че все още ще може да помирише дима от Евърлес.