Кръвта на другите [bg]

И после внезапно, ето че в гнева и срама отново бе лице в лице със себе си. Излизаше от голямата постройка със сини прозорци, а зад него лейтенантът се усмихваше презрително; прекосяваше малкия площад и погледите на всички срещнати войници изгаряха бузите му. Беше го направила, осмелила се бе да го направи. Те още не знаят, но ще го научат, ще трябва да им каже. Ще трябва да каже на Буше, на Дьобоа, на Ривиер. Ще научат. И ще научат, че всичко е било лъжа: униформата, войнишката бака, пиянският ни смях и в сламата на хамбарите онази единствена животинска топлина, в която се отпускаха замръзналите ни крака. С толкова радост бе облякъл шинела със землист цвят и подстригал твърде богатите, твърде гъстите коси, наследени от майка му! Но това се бе оказало самозванство, никога не съм бил от техните, никога няма да бъда като другите гол и самотен мъж, без защита, без привилегии… „Назначен за коректор в Националната печатница“. Често бе ненавиждал лицето си, но сегашното беше най-отвратителното — лице на човек, който се скатава.

— Кълна ви се, че няма да остана дълго там!

— Ще бъде тъпо да се върнеш — каза Ривиер.

На масата имаше шест празни бутилки и всяка чиния беше една малка костница; вкусът на виното не се бе променил, нито вкусът на задушеното, нито смеховете им. И все пак всичко беше различно. „Нищо не съм искал“, казвах аз, а те ме тупаха по рамото насърчително: „Карай, на твое място щяхме да направим същото“. Но те не бяха на моето място и много добре го знаеха; аз бях на това място; сега всеки имаше място, свое място; бях съвсем сам. Аз бях този, който се качваше на влака, който бягаше далече от войната, който излизаше от Източната гара с фалшив вид на отпускар и когото жените гледаха с усмивка. В Комон все още беше зима; тук настъпваше пролет и жените се усмихваха. Парижките жени с много руси или много черни коси, с червени устни се усмихваха на самозванеца. Фалшив работник, фалшив войник. Ще отидат на фронта без мен, аз ще спя в спалнята си, ще ям в ресторантите с хартиени покривки сред старците и жените; и ще бъда съвсем сам. Ще вървя плътно покрай стените от страх да не срещна Лоран или Готие, или Перие; другарите ще научат и ще кажат: „Бломар се е уредил в Париж“; и дори да изкрещя: „Не е вярно, не съм аз“, ще ме изгледат студено: „Във всеки случай си в Париж“. И това съм аз, наистина съм аз. Гърлото ми е свито от гняв; бих искал да стисна гърлото й, докато между ръцете ми не остане нищо.