Кръвта на другите [bg]

— Чудесно — каза Елен и се хвърли в прегръдките му. — Връщай се бързо.

— Не бой се. Ще донеса кльопачка. Не се мотай много из селото. Уличката пред къщата води право на полето. — Целуна я и се отправи към вратата. — До след малко.

Тя изтича до прозореца. Две кокошки кълвяха в уличката; един войник прекоси площада. Елен тихо почука по прозореца. Жан се обърна и се усмихна. Тя пусна пердето. Седмица, десет дни щеше да живее до него, все едно бяха женени. „Точно през тези дни щяхме да се оженим“, помисли тя. Протегна се. Спеше й се, беше гладна, но толкова щастлива. Взе една книга, облече шлифера си. Небето синееше; на двора миришеше на влажно дърво.

— Добър ден, госпожо.

Старицата вадеше вода от кладенеца с помпа. Вдигна глава.

— Е, намерихте ли го съпруга? Доволен ли е?

— Да. Намерих го. Спеше — каза Елен.

Тръгна по калната пътека и се усмихна от удоволствие. Пейзажът бе по-скоро грозен, жълто-сив и съвсем равен, с тук-там някое голо хълмче; тя обичаше тревата, небето, слънцето, далечния хоризонт. Изкачи се на едно хълмче и остави книгата до себе си. Хубав есенен ден. „Трябва да говоря с него.“ Отдалече изглеждаше съвсем лесно; но вече не можеше да разполага с него както пожелае; в този диалог той щеше да дава отговорите. „Не може да откаже. Ако ме обича, няма да откаже.“ Обърна глава. Някой се приближаваше. Двама офицери, които държаха пръчки в ръка. Минаха покрай нея, после небрежно се върнаха.

— На разходка ли?

— Да — отвърна Елен.

— В Пекини ли живеете?

— Не, от Париж съм. Тази сутрин пристигнах.

— Имате ли документи?

— Ето! — каза Елен и извади пропуска си.

Офицерът леко прекара пръчката по кожените си ботуши.

— Капитанът трябва да ви го завери — каза той.

— Така ли? Не знаех. Ще отида след малко — каза Елен.

— Трябвало е да се представите веднага щом сте пристигнали. Елате с нас. С кола сме. Ще ви закараме.

— Добре — каза Елен и тръгна след тях.

Единият беше дълъг и бял, другият дребен с черен мустак. Качи се в колата им.

— Хубав ден — каза тя.

Те не отвърнаха. Колата навлезе в селото, задмина къщата на госпожа Мулен и спря на главната улица.

— Оттук.

Двамата лейтенанти й дадоха път и Елен влезе сама в малка стая, в която бумтеше печка. Сърцето й биеше бързо; това беше последната формалност, после ще я оставят на спокойствие; нямаше търпение всичко да свърши.

Капитанът вдигна глава. Седеше зад покрита с книжа маса.

— Вие ли пристигнахте от Пекини тази сутрин?

— Да — отвърна Елен.