Хронолитите [The Chronoliths - bg]

Седем години след Портильо, във времена, когато военните бяха монополизирали компютърните комуникации и компютърната индустрия, процесорен субстрат втора ръка със средно качество щеше да се продаде за двеста долара на пазара. Слоеста платка „Маркиз инструмънтс“, модел 2025 г., притежаваше стократно по-добри показатели по отношение на бързина и надеждност и струваше повече от цената на злато със същото тегло. Имах пет такива в багажника на колата си.

Освен платките там държах цяла колекция от кабели, екрани, сателитни чинии, модеми и всякакви други приставки, предназначени за открития пазар до универсален магазин „Николет“. Беше слънчева и топла лятна утрин, когато пристигнах на пазара, и дори разбитите прозорци на недостроената и изоставена кула „Халприн“ — зарязана при последния срив на финансовите пазари през януари — ми изглеждаха някак весели и усмихнати в относително чистия въздух.

Някакъв бездомник се бе разположил върху одеяло на мястото до фонтана, където обикновено продавах нещата си, но не се разсърди, когато го помолих да се отмести. Местата на пазара се пазеха ревниво, тук продавачите имаха своя собствена йерархия. Много от тях си изкарваха прехраната с препродажби на всякакви предмети още от началото на икономическата криза, когато местната полиция все още ги бе разгонвала от време на време, заплашвайки ги с оръжие. Подобни трудности винаги пораждат солидарност. Всички се познавахме добре и макар че нерядко се случваше помежду ни да избухват спорове, търговците по правило защитаваха местата на своите колеги. Ветераните от онези далечни дни притежаваха най-добрите места, новобранците се разполагаха в нишите и трябваше да чакат с месеци за нещо по-подходящо.

Аз бях някъде по средата между тези две категории. Мястото до фонтана не беше на първия ред, но бе достатъчно широко, за да мога да паркирам колата си наблизо и да разтоварвам стоката, без да се налага да я прехвърлям на ръчна количка… стига, разбира се, да пристигна достатъчно рано.

Тази сутрин бях позакъснял. Дюплеси, моят съсед по място, който продаваше и поправяше дрехи втора ръка, вече бе заел позиция. Той се приближи към мен, докато разтоварвах стоката, и погледът му се спря на новите попълнения.

— Брей, слоести платки. Оригинални ли са?

— Аха.

— Мязат да са от сой. Откъде изкопа доставчик?

— Просто извадих късмет. — В действителност бях ги купил от един търговец на стари офис мебели, който просто не знаеше с какво разполага. Добра сделка, но за съжаление еднократна.

— Искаш ли да размениш една от тези за нещо? Ще ти предложа някой свестен костюм.

— За какво ми е костюм, Дюпи?