Вкусът на рая
- Автор: Мейсън Кони
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вкусът на рая». Краткое содержание книги:
— Не знам. Надявах се, молех се да е потърсила подслон в „Кралски герб“, но не беше там. Ще организирам веднага група за издирване.
— Позволете да ви помогна. Сигурен съм, че Умбли ще иска да се присъедини към групата. Ще се свържа с него. Колкото повече хора я търсят, толкова повече шансове имаме да открием съпругата ви.
— Благодаря — изрече развълнуван Крис. — Ще се съсредоточим върху пътя до Кингстън. Тръгнала е насам на кон, но не е пристигнала.
Честър си тръгна. Крис организира работниците си в две групи и тръгна е едната. Беше късен следобед, когато намери коня на Софи. Беше приклещен под едно паднало дърво, далече от главния път, със счупен крак и диво въртящи се очи.
Крис не намери никакво доказателство, че Софи е била на коня, когато е пострадал. Избави бедното животно от мъките му и продължи търсенето.
Изтощението и намаляващата светлина прекратиха търсенето. Мъжете се върнаха в домовете си за заслужена вечеря и почивка. Но търсенето продължи на следващия и на по-следващия ден. Единствената следа от Софи беше парче от роклята й, което един от робите на Честър намери близо до подножието на Сините планини.
Как можеше да се е отклонила толкова от пътя, питаше се Крис. Беше ли се загубила в планината? Дали не се опитваше да намери пътя към дома?
Къде можеше да е? Очевидният отговор беше най-болезненият.
Софи беше мъртва.
Крис отказваше да прекрати търсенето, но след четири дни безплодно бродене из джунглата пусна хората си да поправят домовете си и да съберат колкото могат от тръстиката, разпиляна по полето. Съобщи на Честър и Умбли, че търсенето е официално прекратено, въпреки че сам той продължи издирването.
Катина се беше върнала у дома и намери домакинството в траур. Когато лейди Честър пристигна да изрази съболезнованията си, Крис бързо я поправи. Докато не намереха труп, той смяташе Софи за изчезнала, а не за мъртва.
Тази нощ Крис я сънува. Усещаше я в ръцете си, зачервена от страст, сладкото й тяло се притискаше към неговото, пищната й уста изричаше името му, докато той я довеждаше до върховното удовлетворение. Сънят беше толкова истински, че той се събуди и посегна към нея само за да намери мястото й празно.
Липсваше му, по дяволите! Липсваше му нейната енергичност, нейният дух. Липсваше му присъствието й в дома му, в леглото му. И това наистина го озадачаваше. Нищо в миналото им не предполагаше, че той ще я иска в дома си, в леглото си, в живота си.
В сърцето си.
13
Софи отвори очи за един свят на болка и море от тъмни лица, които се взираха в нея. Изпъшка, премига и се опита да събере мислите си. Главата й бумтеше, болката беше така обезсилваща, че тя едва можеше да свърже две мисли една е друга. В едно беше сигурна: това не беше Сънсет Хил.
— Госпожо, госпожо.
Жената надвесена над нея, имате кожа с цвета на тютюн. Леко скосените й очи криеха угрижено изражение.
— Будна ли сте, госпожо?
Софи кимна и пожела да не го беше правила. Ръцете й бяха като оловни, когато ги повдигна към главата. Жената отстрани ръцете й и ги замени с хладна влажна кърпа.
Софи се опита да призове малко влага, за да намокри пресъхналите си устни, но не можа. Веднага някой вдигна главата й и поднесе чаша с вода към устата й. Тя пи жадно, докато чашата не остана празна.
— Къде съм? — изпъшка тя. — Кое е това място?
— Намериха ви преди четири дни — изрече жената с напевен глас, — лежахте на земята близо до лагера ни посред бурята. Мъжете ви донесоха в пещерата, където се бяхме укрили. След като ураганът премина, бяхте докарана в колибата ми. Казвам се Удама.
— Била съм в безсъзнание четири дни? — ахна Софи зашеметена. Първата й мисъл беше за Крис. — Съпругът ми не знае какво е станало с мене.
— Щяхме да го уведомим, ако знаехме коя сте — каза Удама. — Не се бойте, госпожо, е нас сте в безопасност.
Софи остави погледа се да се зарее към хората, събрани в малката стая. Удама веднага отговори на неизказания й въпрос.
— Моите хора искат да узнаят нещо повече за вас.
Тя им заговори на език, който Софи не разбра, и те излязоха.
— Много лагери като нашия има в подножието на Сините планини — обясни Удама. — Наричат ни марони. Някои от нас са избягали роби, които вече не искат да живеят под робския ярем. Други са свободни цветнокожи. Живеем тук на свобода, за физическите и духовните ни нужди се грижи Татенцето Сам Шарп.
— Благодаря, че се грижите за мене, Удама — отвърна Софи.
— Бих искала да се прибера у дома в Сънсет Хил.