Знакът на еднорога [bg]

— Не ми беше хрумвало — признах аз.

Почудих се възможно ли бе да са направили нещо, което да е засегнало разума му? Нещо, което да го докара до състоянието, в което го заварих последния път, когато го видях? Ако действително беше така, дали те знаеха, че съществува вероятност той все още да е жив някъде? Или може би бяха сметнали, че са го унищожили напълно?

— Да, интересно хрумване — казах. — Предполагам, че е възможно.

Слънцето бавно пълзеше нагоре, а храната възвърна силите ми. В утринната светлина не бяха останали никакви следи от Тир-на Ногт. Спомените ми от него вече се бяха превърнали в отражения от замъглено огледало. Ганелон донесе единствения останал знак, ръката, и Рандъм я уви някъде, заедно с чиниите. На дневна светлина трите стъпала не приличаха толкова на стъпала, а по-скоро просто на разбита скала.

Рандъм махна с ръка.

— По същия път ли ще се върнем? — попита той.

— Да — отвърнах и се качихме на конете.

Бяхме дошли, следвайки един път, който се виеше на юг от Колвир. По-дълъг, но и по-равен, в сравнение с пътя през билото. Бях в настроение да си угаждам, за да не се бунтува раната ми.

И така, тръгнахме надясно, като се движехме в колона по един — Рандъм отпред, Ганелон последен. Пътят постепенно се изкачваше нагоре, след което отново се спускаше. Въздухът беше прохладен, наситен с аромат на зелени листа и влажна земя, нещо доста необичайно за подобно голо място, на тази надморска височина. Заключих, че това са въздушни течения, издигнали се нагоре от гората в подножието.

Позволихме на конете да поемат обичайния си ход надолу през падината и после нагоре по следващото възвишение. Когато наближихме билото му, конят на Рандъм изцвили и започна да се вдига на задните си крака. Той незабавно го овладя, а аз се огледах наоколо, но не видях нищо, което би могло да го подплаши.

Като стигнахме до върха, Рандъм забави ход и се провикна назад:

— Погледнете изгрева!

Щеше да ни бъде доста трудно да не го направим, въпреки че не го отбелязах на глас. Рандъм рядко се отдаваше на сантиментални чувства по отношение на флората, геологията или светлината.

Аз самият почти се заковах на място, когато видях изгрева от върха — слънцето се бе превърнало във фантастична златна топка. То изглеждаше два пъти по-голямо от нормалното, а странната му окраска не можеше да се сравни с нищо, което някога изобщо бях виждал. То направи удивителни неща с ивицата от океана, която се появи на хоризонта на следващото възвишение, а отсенките на облаците и небето бяха наистина изключителни. Не спрях, въпреки че внезапната ярка светлина беше почти болезнена.