Юбик
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юбик». Краткое содержание книги:
1. В класациите на западноевропейските страни, където са най-интелигентните фенове на жанра, Филип Дик много често изпреварва по популярност тройката Хайнлайн — Азимов — Кларк. Той обаче си е американец.
2. Женил се е точно пет пъти.
3. Имал е сериозни проблеми с наркотиците, което се отразява и върху избора му на любими теми за писане — привидните светове и измамните реалности.
4. В класацията на Д. Прингъл „100-те най-добри англоезични фантастични романа за 1948-1984“ само той е включен с цели шест заглавия.
5. Единствената си неуспешна книга е написал в съавторство с Роджър Зелазни.
6. Носител е на наградата „Хюго“ за роман. Влиянието му върху редица от най-новото поколение е безспорно и труднооценимо по своето значение.
7. Когато умира през 1982 година го погребват до неговата сестра-близнак, починала при раждането.
След смъртта му е учредена наградата „Филип Дик“. Един от първите й носители е Майкъл Бишоп за романа „Филип Дик е мъртъв, уви!“
Пък и нали Джори каза, че действието на Юбик скоро ще се изчерпа. Защо трябва да прекарам последните минути от живота си в скитане из улиците на Де Моне. По-добре да потърся някакъв изход.
Млада красива жена бавно се разхождаше по тротоара, очевидно бе излязла да погледа витрините. Косата й бе завързана отзад на плитка, носеше ярко червена пола, високи обувки и тясна, разкопчана блузка.
— Намали — подвикна той на шофьора. — Ей там, виждаш ли онази жена с плитката?
— Тя няма да разговаря с вас — отвърна шофьорът. — Ще повика полиция.
— Не ми пука — рече Джо. В този момент това нямаше никакво значение.
Колата замря с мъчително скърцане на паважа. Жената погледна към тях.
— Здравейте, госпожице — викна й Джо.
Тя го огледа с любопитство, топлите й, сини, умни очи се разшириха, но в тях не блесна и най-малка тревога или страх. По-скоро беше учудена.
— Да? — запита тя с добронамерен тон.
— Скоро ще умра — заяви Джо.
— О, горкият — рече загрижено младата жена. — Да не сте…
— Не е болен — отвърна вместо него шофьорът. — Непрестанно разпитва за момичета и накрая избра вас.
Жената се разсмя. Без капчица враждебност. И не си тръгна.
— Почти обедно време е — каза й Джо. — Искате ли да ви заведа в ресторант „Матадор“? Разбрах, че там било много приятно — умората му продължаваше да расте, усещаше я като тежест и внезапно осъзна ужасен, че прилича на онази умора, която го бе налегнала във фоайето на хотела, след като бе показал квитанцията на Пат. И студът. Постепенно физическото усещане на заобикалящата го охладителна камера се беше върнало при него. Действието на Юбик се изчерпва, осъзна той. Не ми остава много време.
Жената изглежда бе прочела нещо по лицето му, защото пресече тротоара и се спря до прозореца на колата.
— Добре ли сте? — попита го тя.
— Аз умирам, госпожице — с мъка проговори Джо. Раната на ръката му се бе отворила наново и пулсираше болезнено. Дори само този факт го изпълваше с ужасяващ страх.
— Накарайте шофьора да ви откара в болница — предложи жената.
— А не може ли преди това да обядваме заедно? — попита Джо.
— Толкова ли го искате? Въпреки че сте… болен? Болен сте, нали? — тя отвори вратата на таксито. — Искате ли да ви придружа до болницата?
— До „Матадор“ — рече Джо. — Ще ви поръчам панирано филе от марсиански ровичкащ щурец. — Изведнъж си спомни, че този вносен деликатес е непознат в настоящия период. — Не, пържола. Или бифтек. Искате ли бифтек?
Момичето се отпусна на седалката и каза на шофьора:
— Той иска да отиде в „Матадор“.
— Добре, госпожице — кимна шофьорът. Колата потегли. На следващото кръстовище завиха обратно, очевидно в посока към ресторанта. Чудя се, дали ще издържа до там, мислеше си Джо. Умората и студът вече напълно се разпореждаха с тялото му, сякаш всички останали жизнени процеси се изключваха един по един. Органите му нямаха бъдеще, не се налагаше черният дроб да произвежда червени кръвни клетки, нито бъбреците да отделят ненужни продукти, червата също вече не изпълняваха никаква функция. Само сърцето продължаваше да тупти и с всеки дъх ставаше все по-трудно да диша, сякаш върху гърдите му бе поставен бетонен блок. Моят надгробен камък, реши Джо. Раната кървеше отново, отвътре се прецеждаше гъста и тъмна кръв, капка по капка.
— Искате ли един „Лъки Страйк“? — заговори жената до него и му протегна пакет цигари. — В рекламата пише, че са изпечени. Според обяснението, това означава че…
— Казвам се Джо Чип — представи се той.
— Да ви кажа ли моето име?
— Да — изхърка Джо и затвори очи, почти неспособен на продължи. — Харесва ли ви Де Моне? — той се помъчи да скрие наранената си ръка. — Отдавна ли живеете тук?!
— Изглеждате ми много уморен, мистър Чип — отбеляза жената.
— О, по дяволите — той махна с ръка. — Няма значение.
— Не, има — възпротиви се жената. Тя отвори чантичката си и затършува вътре. — Защото аз не съм деформация на Джори, не съм и като него — тя посочи шофьора. — Като тези магазини, сградите или хората с техните разнородни коли. Заповядайте, мистър Чип — жената извади от чантата си малък плик и му го подаде. — Това е за вас. Отворете го веднага, и двамата не разполагаме с време за губене.