Господарката на езерото (том 2)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-469-7
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 2)». Краткое содержание книги:
Чуваше гласове.
… Доведи ни я, Йенефер. Заповядваме ти.
Не можете да ми заповядвате. Не можете да заповядвате и на нея. Нямате власт над нея. Никаква!
Не ме е страх от тях, мамо. Нищо не могат дами направят. Ако искат, ще се явя пред тях.
… се събира на първи юни, по новолуние. Приканваме ви да се явите и двете. Предупреждаваме ви, че при неподчинение ще бъдете наказани.
Аз ще дойда веднага, Филипа. Тя нека остане още малко с него. За да не бъде сам. Само няколко дни. Аз ще дойда веднага. Като доброволна заложница.
Изпълни молбата ми, Филипа. Моля те.
Светлината примигна. Конете зацвилиха диво, затропаха с копита.
Вещерът се събуди. Този път наистина.
Сутринта Йенефер потвърди опасенията му. След като проведе дълъг разговор насаме с Цири.
— Аз тръгвам — изрече тя сухо и без встъпления. — Длъжна съм. Цири ще остане с теб. Още известно време. После аз ще я призова и тя също ще си тръгне. А след това всички ще се срещнем пак.
Той кимна. Неохотно. Беше му омръзнало безмълвно да се съгласява с всичко. Да се съгласява с всичко, което тя му съобщаваше, с всичко, което тя решаваше. Но кимна. Въпреки всичко я обичаше.
— Това е императив, на който не е възможно да се противопоставя — каза тя по-меко. — Не мога и да отлагам. Трябва просто да го изпълня. Впрочем, правя го и заради теб. За твоето благо. И особено за благото на Цири.
Той кимна.
— Когато се срещнем — каза тя още по-меко, — ще те възнаградя за всичко, Гералт. Включително и за твоето мълчание. Твърде много мълчание имаше между нас, твърде много. А сега, вместо да кимаш, ме прегърни и ме целуни.
Той така и направи. Въпреки всичко я обичаше.
— А сега накъде? — попита тихо Цири, след като Йенефер се скри в отблясъците на овалния телепортал.
— Реката… — Гералт се изкашля, превъзмогвайки болката в гърдите, която му пречеше да диша. — Реката, по чието течение се движим, се нарича Сансретур. Тя води към страна, която непременно искам да ти покажа. Защото това е приказна страна.
Цири се навъси и стисна юмруци.
— Всички приказки завършват лошо — процеди тя. — А приказни страни изобщо няма.
— Има. Ще видиш.
Беше вторият ден след пълнолунието, когато зърнаха Тусент, потънал в зеленина и слънчеви лъчи. Планини, склонове, лозя. Покривите на кулите, пламнали след утринния дъждец.
Гледката не разочароваше. Впечатляваше. Както винаги.
— Каква красота — каза Цири възхитено. — Леле! Тези замъци са като играчки… Като глазура на торта… Направо да ти се прииска да ги лизнеш!
— Проектирани са от самия Фарамонд — поясни мъдро Гералт. — Чакай да видиш отблизо двореца и градините на Боклер.
— Двореца? Отиваме в двореца? Познаваш ли тукашния крал?
— Принцесата.
— А тази принцеса дали не е със зелени очи? — попита тя, гледайки го внимателно изпод кичурите. — И с къси черни коси?
— Не — отсече той, извръщайки поглед. — Изглежда съвсем различно. Откъде ти хрумна…
— Престани, Гералт, става ли? Та каква е тогава тази местна принцеса?
— Както ти казах, познавам я. Малко. Не особено добре и… не особено отблизо, ако искаш да знаеш. Затова пък се познавам много добре с местния принц или може би все още кандидат за принц. Ти също го познаваш, Цири.
Цири мушна Келпи и я накара да се разтанцува.
— Не ме мъчи повече!
— Лютичето.
— Лютичето? С местната принцеса? Какво чудо?
— Дълга история. Оставихме го тук, при любимата му. Обещахме да го посетим на връщане, когато…
Той млъкна и се намръщи.
— Нищо не можеш да направиш — каза тихо Цири. — Не се измъчвай, Гералт. Вината не е твоя.
„Моя е — помисли си той. — Лютичето ще попита и аз ще трябва да му отговоря.
Милва. Кахир. Регис. Ангулеме.
Мечът е двуостро оръжие.
О, богове, стига. Трябва да се приключи с това веднъж завинаги.“
— Да вървим, Цири.
— С тези дрехи? — изкашля се тя. — В двореца?
— Не виждам нищо срамно в дрехите ни — отсече той. — Не отиваме там да връчваме удостоверителни грамоти. Нито пък на бал. А с Лютичето можем да се срещнем дори в конюшнята. Впрочем — добави той, виждайки как тя се нацупва, — първо ще отида в града, в банката. Ще взема малко пари, а на пазара има колкото щеш шивачи и галантеристи. Ще си купиш каквото искаш и ще се облечеш както пожелаеш.
— Толкова много пари ли имаш? — погледна го тя закачливо.
— Ще си купиш каквото поискаш — повтори той. — Ако щеш и нещо хермелиново. И пантофки от кожата на василиск. Познавам един обущар, който сигурно все още има от тях в склада си.