Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Той кимна:
— Сигурен съм. Предстоят му много дела, и ще дойде времето на златната кралица. Лорд Робърт не е човек, който ще умре млад, оставяйки работата си недовършена. Освен това му предричам голяма любов, най-великата любов, която е познавал.
Зачаках, като едва дишах.
— Знаете ли коя жена ще обича? — прошепнах.
Дори за миг не си помислих, че ще съм аз. Как беше възможно? Аз бях негов васал, той ме наричаше „госпожица-момче“, смееше се на момичешкото обожание, което виждаше в лицето ми, и предложи да ме освободи. Дори и в този миг, когато Джон Дий му предрече голяма любов, не си помислих, че ще бъда аз.
— Една кралица ще го обича — каза Джон Дий. — Той ще бъде най-голямата любов на живота й.
— Но тя ще се омъжва за Филип Испански — отбелязах.
Той поклати глава:
— Не мога да видя испанец на трона на Англия — предрече. — Мнозина други също не могат.
Беше трудно да намеря начин да говоря с лейди Елизабет, без половината двор да забележи това. Макар да нямаше приятели в двора, а само малък кръг собствени слуги, тя сякаш беше постоянно обкръжена от привидно случайно минаващи хора, на половината от които се плащаше да я шпионират. Френският крал имаше свои шпиони в Англия, испанският император имаше своя мрежа. Всички видни личности бяха внедрили свои слуги в други домакинства, за да следят за някакъв знак на промяна или предателство, а самата кралица създаваше и плащаше на мрежа от доносници. Вероятно на някого се плащаше да доносничи и за мен, и при самата мисъл за това ми прилошаваше от страх. Беше напрегнат живот, изпълнен с непрестанни подозрения и престорено приятелство. Напомняше ми за изработения от Джон Дий модел на земята, около която се въртяха всички планети. Принцесата беше като земята, в самия център на всичко, само че всички звезди в нейната небесна твърд я наблюдаваха със завистливи очи и й желаеха злото. Нямаше нищо чудно в това, че тя ставаше все по-бледа и по-бледа, а сенките под очите й тъмнееха и ставаха от сини виолетови като на синини от удар. Коледа наближаваше, а никой от човеците не проявяваше благоволение към нея.
Враждебността на кралицата нарастваше с всеки ден, в който Елизабет се явяваше в двора с високо вдигната глава и вирнат нос, всеки път, щом извърнеше поглед от статуята на Дева Мария в параклиса, всеки път, когато изоставеше броеницата си и вместо това носеше миниатюрен молитвеник на верижка на кръста си. Всички знаеха, че молитвеникът съдържаше предсмъртната молитва на брат й: „О, Господи, повелителю мой, защити това кралство от папизма и подкрепи истинската религия“. Да носи него, вместо кораловата броеница, която кралицата й бе подарила, беше нещо повече от явен акт на пренебрежение: беше живо олицетворение на неподчинението.
За Елизабет това навярно не бе много повече от показен протест: но за нашата кралица то бе оскърбление, което я поразяваше право в сърцето. Когато Елизабет излизаше на езда, облечена в ярки цветове и усмихната, и махаше с ръка за поздрав, хората я приветстваха и сваляха шапки в нейна чест; когато си оставаше у дома, облечена скромно в черно и бяло, хората идваха в двореца Уайтхол да я видят как се храни на масата на кралицата и да отбележат крехката й красота и скромната протестантска благочестивост, с която се обличаше.
Кралицата виждаше, че макар Елизабет никога да не я предизвикваше открито, тя непрекъснато даваше на сплетниците материал за клюки, който да изнесат извън двора и да разпространят сред онези, които се придържаха към протестантската религия:
„Протестантската принцеса беше бледа днес, и не докосна купела със светена вода.“
„Протестантската принцеса помоли да не присъства на вечерната литургия, защото отново не се чувстваше добре.“
„Протестантската принцеса, почти пленница в паписткия двор, се придържа към вярата си възможно най-усърдно, и чака благоприятен случай, в самите челюсти на Антихриста.“
„Протестантската принцеса е същинска мъченица на вярата си, а грозноватата й сестра е упорита като глутница кучета, нападащи мечки, в преследването на чистата съвест на младата жена.“
Кралицата, блестяща в скъпи рокли, радваща се на възможността да носи накитите на майка си, изглеждаше невзрачна редом до огнената коса на Елизабет, мъченическата белота на бледото й лице и изключително скромната й черна рокля. Както и да се обличаше кралицата, каквото и да носеше, Елизабет, протестантската принцеса, грееше с лъчезарното сияние на момиче на прага на женствеността. Редом с нея кралицата, достатъчно възрастна да й бъде майка, изглеждаше изнурена и смазана от бремето на задачата, която бе наследила.