Ден за изповед

В бързината Елена бе забравила да вземе вестника със снимката на отец Даниъл Адисън. Нямаше представа дали Рурк я бе видял да го крие зад гърба си, когато се опитваше да направи сравнение. Знаеше само едно — че все още не е сигурна. Пациентът можеше да е онзи американски свещеник, можеше и да не е. Засега усилията й оставаха напразни.

Двигателите изреваха, дадоха заден ход и с леко разтърсване корабът се прилепи до кея. Елена видя как Марко метна въжето на човека отсреща. Изтръгна се от размислите и погледна Лука и Пиетро, които вече вървяха с носилката към стъпалата. В този момент Майкъл Рурк надигна глава и я потърси с очи — навярно искаше да е сигурен, че и тя идва. Все още бе извънредно слаб и можеше да издава само дрезгави гърлени звуци. Елена осъзнаваше, че от обикновена болногледачка се е превърнала в негова емоционална опора. Това бе приятно задължение и въпреки дългия си болничен опит тя неочаквано се почувства трогната както никога досега. Питаше се какво ли означава това, дали не е признак, че се променя. Питаше се и още нещо — дали би било същото, ако узнаеше, че този човек наистина е избягалият свещеник.

След малко двамата го изнесоха навън и водени от Марко, минаха по мостчето към брега. Елена тръгна след тях, слушайки как двигателите отново набират обороти. Когато погледна назад, корабът вече се отдалечаваше в мрака. Бързо набра скорост и корпусът се надигна високо, опрян върху подводните криле като грамадна тромава птица. Така и изчезна в нощта, а черните води се събраха отзад и изтриха дирята му. Сякаш изобщо не бе съществувал.