Пожарът

Вашингтон, окръг Колумбия

7 април 2003 г.

В десет и половина сутринта в понеделник карах фолксвагена туарег на Родо през мъглата от ситен дъжд нагоре по Ривър Роуд. Бях се отправила към Кенуд, северно от града — отивах във великолепната вила на шефа ми. Тя носеше името Euskal Herria — „Земя на баските“.

Бяха ми наредили да откарам пресните хранителни продукти на местоназначението непокътнати. Вече бях взела поставените в лед раци от „Канън Сийфууд“ в Джорджтаун, както и пресните зеленчуци от Източния пазар на Кепитъл Хил, точно както ми бе поръчал Родо сутринта по телефона. Щяха да бъдат измити, обелени, нарязани на ивици, накълцани, смлени и настъргани от цяла армия кулинарни „роби“ във вилата, под зоркото наблюдение на Родо, който лично надзираваше подготовката на „тайнствената“ вечеря в „Суталде“.

Бях успяла да поспя, когато рано сутринта Леда се появи на прага ми с топло турско кафе, но нервите ми все още бяха толкова опънати, че трябваше да полагам максимални усилия аз самата да пристигна непокътната.

Карах нагоре по хлъзгавия, изпълнен със завои път, а чистачките се бореха с водата, замъгляваща предното стъкло. На седалката до мен имаше малка дървена кутия с цариградско грозде. Трябваше ни за соса тази вечер, но аз си отмъкнах една шепа и ги напъхах в устата си, прокарвайки плодовете с глътка от сладкото кафе на Леда. Първата прясна храна, която хапвах от дни насам. Осъзнах, че това бе и първият момент след последните четири дни, в който бях сама със себе си и можех да помисля спокойно. А храна за мисълта ми не липсваше.

Единственото твърдение, което не спираше да се върти в ума ми, беше, както би се изразила Кий, „много баби, хилаво бебе“. Знаех, че тази смесица от необичайни съвпадения и противоречиви следи съдържа твърде много смъртоносни съставки, за да бъде преработена безболезнено. А и имаше доста хора, които продължаваха майсторски да объркват положението, без да им мигне окото.

Например, ако семейство Ливингстън и леля Лили са познавали Тарас Петросян — организатор на руския шахматен турнир, при който бе убит баща ми, — то защо онази вечер никой, в това число и самият Вартан Азов, не благоволи да спомене малката подробност, която всички те със сигурност са знаели: че същият този тип, починал в Лондон, е втори баща на Вартан?

Да допуснем, че всеки, който е бил замесен в Играта в миналото, е бил в опасност или дори убит — както е станало със семейството на Лили и с моето собствено семейство, — тогава защо леля ми ще разказва така спокойно за тази Игра пред Вартан и Нокомис Кий? Нима леля ми мисли, че те също са играчи? Ами семейство Ливингстън и Гален Марч, които също бяха поканени от майка ми онзи ден? Колко опасни бяха те? Но които и да бяха играчите и каквато и да беше играта, единствено аз разполагах с няколко парченца от мозайката. В шаха наричаме това „материално превъзходство“.