Хладнокръвният Стоун
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Клуб „Кемъл“ #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хладнокръвният Стоун». Краткое содержание книги:
По устните на Сузи беше полепнало мюсли. Вилицата на Патрик беше паднала на пода за радост на лабрадора Джордж, който усърдно облизваше жълтъка по нея. Забравил за учебниците, които тъпчеше в раницата си, Дейвид го гледаше с дълбока тревога. Манди стоеше пред печката с шпатула в ръка, а палачинката загаряше в тигана.
— Какво става, Хари? — загрижено попита тя.
Той направи опит да се усмихне, но устните му отказаха да се подчинят.
— Фалшива тревога — промърмори. — Помислих си, че става нещо необичайно, но всичко е наред.
И тогава Сузи изведнъж се разплака. Това може би се дължеше на изражението на баща й или на необичайното потрепване на гласа му. Той я вдигна на ръце и я притисна до себе си.
— Спокойно, миличка. Татко допусна грешка, това е всичко.
Сузи взе лицето му в пухкавите си ръчички и втренчи в него онзи обезоръжаващ поглед, който е присъщ единствено на децата.
— Наистина ли? — попита с тъничко гласче тя. Страхът, с който беше пропит този въпрос, прониза дълбоко душата му.
Той я целуна по бузката, може би за да избяга от умоляващите очи, заковани в лицето му.
— Наистина, миличка. Понякога и татковците допускат грешки. — Погледна към Манди, която бавно възвръщаше самообладанието си, и игриво добави: — Но майките никога, нали?
Щипна бузката на Сузи, а свободната му ръка стисна кльощавото рамо на Патрик.
— Прав ли съм?
— Прав си — каза момчето.
Фин закара децата на училище. В колата остана единствено Дейвид, който се престори, че завързва връзките на маратонките си.
— Хей, тате, наистина ли всичко е наред? — попита той.
— Абсолютно, приятел, можеш да бъдеш спокоен.
— Нали знаеш, че можеш да споделяш с мен? За абсолютно всичко.
— Мислех, че тези думи са мои — усмихна се Фин.
— Сериозно ти говоря, тате. Знам, че пред мама понякога ти е трудно да говориш за някои неща, трябва ти друг човек.
— Благодаря, Дейв — разтърси ръката му Фин. — Нямаш представа колко високо ценя думите ти.
И много бих желал да ти разкажа всичко, сине, добави мислено той, докато силните му пръсти стискаха дланта на момчето. Но за съжаление това никога няма да се случи.
— Приятен ден, тате — издърпа ръката си Дейв, излезе навън и затръшна вратата.
Фин бавно подкара, плъзгайки се покрай колите на останалите родители, които едва ли биха пожелали да бъдат на негово място.
Погледна в огледалото за обратно виждане точно навреме, за да види как Дейвид влиза във входа на училището.
Ако се проваля, искам да ме запомниш като бащата, който съм бил, а не като човека, който бях принуден да стана.
Мъж на име Хърб Дашле се протегна с прозявка пред леглото на човека, прикован на легло в една стая в дъното на коридора, където лежеше и майката на Фин. Той беше тук от полунощ насам, а до края на смяната му оставаха още четири часа. Една от медицинските сестри надникна да провери състоянието на болния и той леко й кимна. В същия миг човекът на леглото простена и отрони няколко неясни думи. Дашле скочи, хвана сестрата за ръка и я избута навън. Затръшна вратата под носа й и бързо се наведе над леглото. Когато човекът в него престана да говори, той извади мобилния си телефон. Повтори дословно чутото, след което прекъсна разговора и отиде да отвори вратата. Притеснената сестра се върна в стаята. Това вече й се беше случвало.
— Моля за извинение — любезно каза Дашле и отново зае мястото си до леглото.
— Тези хора ще ми докарат някой инфаркт — рече под носа си сестрата. Не посмя да го каже високо, защото се страхуваше. Да, тези хора наистина я разтреперваха от страх.
55
— Благодарен съм за помощта на Григорий — каза Картър Грей на директора на ЦРУ.
Двамата се намираха в кабинета на бункера, който Грей вече започваше да харесва. Виждаше предимствата на живота без дневна светлина. Времето никога не беше проблем, нямаше задръствания, а той и без това рядко харесваше нечия компания освен своята собствена.
Съветският посланик в САЩ от последните години на Студената война Григорий Тупиков вече не служеше на народа си, а работеше за себе си, и то доста успешно. Беше се превърнал в дебел и доволен капиталист, наскоро напуснал родината си. Присъедини се към една инвестиционна компания, която приватизира и препродаде съветската каменовъглена промишленост, и спечели милиони, а после благоразумно напусна страната, изпреварвайки реакцията на правителството срещу новобогаташите. През по-голямата част от годината живееше в Швейцария, но имаше апартамент и в Париж, и в Ню Йорк, а за милионите му се грижеше „Голдман Сакс“.