Хладнокръвният Стоун
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Клуб „Кемъл“ #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хладнокръвният Стоун». Краткое содержание книги:
— Къде ще ходим?
— Ще отскочим до гробището „Арлингтън“. Искам да ти покажа нещо.
53
— Не ти ли писна от гробища, Оливър? — попита Анабел, докато крачеха по асфалтираните алеи на „Арлингтън“, най-голямото и прочуто военно гробище на страната. Повечето от гробовете бяха с обикновени бели кръстове, само тук-там можеха да се видят плочи или паметници — на известните (и обикновено богати) бойци, отличаващи се с претенциозност и лош вкус. Стоун винаги беше изпитвал чувството, че колкото по-скромен е гробът, толкова по-големи са заслугите на човека, почиващ в него.
— Още малко — каза той и пое по познатата алея, броейки кръстовете.
Тази част на гробището беше тиха и спокойна, посещавана от хора, които търсят усамотение. Но само секунда по-късно Стоун усети, че се препъва и губи равновесие. Днес тишината и спокойствието ги нямаше, най-вече в близост до трийсет и деветия кръст на четвъртия ред. Там се бяха струпали неколцина мъже, които енергично разкопаваха меката земя. Не след дълго ковчегът беше изваден на повърхността и мъжете го понесоха към спрелия наблизо микробус. Стоун безсилно се облегна на близкото дърво.
— Какво има, Оливър? — тревожно попита Анабел, докосвайки ръката му.
— Трябва веднага да си тръгнеш оттук — най-после успя да изрече той. — Ще се видим у дома.
— Но…
— Върви! — отсече той и бавно се насочи към микробуса.
Анабел се подчини и тръгна по пътеката. Минавайки покрай гробарите, които зариваха дупката, тя небрежно подхвърли:
— Мислех, че тук заравят мъртъвци, а не ги вадят от гробовете им.
Един от тях я погледна, но не каза нищо.
Тя пристъпи крачка напред и присви очи към надписа на кръста.
— Някой може ли да ми каже къде се сменя почетният караул?
Един от гробарите се изправи и започна да обяснява, а тя най-после успя да разчете надписа, който се виждаше зад гърба му.
— Джон Кар — прошепна на себе си Анабел.
Стоун вървя след бавно движещия се микробус, докато той излезе на централната алея и увеличи скорост по посока на изхода. Там изчака, намери пролука в трафика, даде мигач и изчезна. Но вместо да се насочи към Вашингтон, микробусът пое на запад, към вътрешността на Вирджиния, където се намираше Лангли, седалището на ЦРУ.
Стоун извади мобилния си телефон и набра номера на Рубън.
— Искам да използваш връзките си във военното разузнаване и да разбереш защо днес е бил разкопан един гроб в „Арлингтън“.
— Чий? — кратко попита Рубън.
— На Джон Кар.
— Познаваш ли го?
— Не по-малко от себе си. Побързай, Рубън, важно е!
Прекъсна линията и набра Алекс Форд — единствения жив човек, който знаеше истинското му име, с изключение на Анабел Конрой.
— Видя ли ги да го разкопават? — попита Алекс.
— Да, с очите си. Моля те, разбери каквото можеш.
След като приключи с обажданията, Стоун пое пеша към своята къщичка. Беше сигурен, че Анабел ще го изпревари, защото се придвижваше с кола.
Завари я права до бюрото.
— Изглеждаш доста добре за покойник — подхвърли тя.
— Къде са Пади и Кейлъб?
— Отскочиха до магазина. Кейлъб беше потресен от липсата на продукти в дома ти. — Тя посочи разпръснатите върху бюрото книжа. — Виждам, че си събрал доста материали за Джери.
— За теб също — добави Стоун, с което я стресна.
— Трупаш информация и за стари приятели, а? — запита небрежно тя.
— Не — въздъхна той и седна зад бюрото. — Моят приятел ми измъкна само досието на Багър. Но в него се появиха и някои неща за теб.
— Да разбирам ли, че онова, което видяхме на гробището, е нещо неприятно?
— Нека ти го кажа по друг начин: когато отворят ковчега, те ще бъдат изненадани от това, което няма да намерят вътре, тоест мен.
— И ще намерят ли друг труп?
— Не съм участвал във вземането на подобни решения — сви рамене Стоун. — По онова време бях зает със задачата да не бъда аз трупът.
— А защо са решили да го изровят едва сега?
— Не знам.
— Тогава какъв проблем имаш предвид?
— Съжалявам, но не мога да говоря за тези неща.
— На мен ли го казваш? — поруменя от гняв Анабел. След като си разкрих душата пред теб, въпреки че не съм го правила пред никой друг? Не, приятелю! Искам да знам истината!
— Анабел, не мога да…
— Не се опитвай да се измъкнеш с празни приказки! Не забравяй, че аз съм тази, която ги е превърнала в изкуство!