Ш-ш-шт
- Автор: Фицпатрик Бека
- Серия: Ш-ш-шт #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-962-555-4
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ш-ш-шт». Краткое содержание книги:
Но след ужасяваща серия от неочаквани срещи, Нора не е сигурна на кого може да вярва. Пач се оказва винаги там, където е тя, и сякаш знае за нея повече, отколкото най-близките й приятели. Тя не може да реши дали да не се хвърли в обятията му, или е по-добре да бяга и да се крие. И когато се опитва да потърси някои отговори, тя открива истина, много по-обезпокояваща от всичко, което Пач върши с чувствата й.
Без да подозира, Нора е въвлечена в епицентъра на вечната битка между безсмъртните и падналите ангели — и когато се налага да вземе страна, погрешният избор може да й струва живота.
Понякога се налага да се отречеш от любовта си, за да я запазиш… на всяка цена.
Мрачен и тайнствен…
Красив и млад завинаги.
Той е един от падналите…
Нора дори не подозира, че училището може да бъде толкова опасно…
Тя си пада… по падналия.
И вече е твърде късно. Един от двамата ще изиграе абсолютното жертвоприношение.
Потъпкана клетва.
Паднал ангел.
Забранена любов…
Неволна тръпка ме накара да се опомня. Спомних си онези няколко пъти, когато бях сигурна, че Пач излиза извън рамките на нормалното общуване и шепне директно на мислите ми точно както пишеше в статията за падналите ангели. А като съпоставих тази информация с белезите му, дали не беше възможно… Пач да е паднал ангел? Дали искаше да обладае тялото ми?
Набързо прегледах останалата част от статията, като позабавих темпото, когато прочетох нещо още по-странно.
„Падналите ангели, които имат сексуални отношения с хора, създават потомци, наречени нефилими. Нефилимите са зъл и свръхестествен род, на който никога не е било отредено да обитава земята. Макар мнозина да вярват, че Големият потоп по времето на Ной е целял да прочисти земята от нефилимите, няма как да узнаем дали тази хибридна раса е измряла и дали падналите ангели са продължили да се чифтосват с хора след това. Най-вероятно го правят, което означава, че родът на нефилимите обитава земята и днес.“
Надигнах се от бюрото. Натъпках всичко прочетено в една папка в главата си и я прибрах на сигурно. Върху папката написах „Ужас“. В момента не исках да мисля за това. Щях да се заема после. Може би.
Мобилният телефон звънна в джоба ми и ме стресна.
— Решихме ли дали авокадото е зелено, или жълто? — попита Ви. — За днес вече съм запълнила местата за зелени плодове, но ако ми кажеш, че авокадото е жълто, ще се върна в играта.
— Вярваш ли в свръхгерои?
— След като гледах Тоби Магуайър в „Спайдърмен“, вярвам. Да не забравяме и Крисчън Бейл. По-възрастен е, ама е убийствено готин. Ще му позволя да ме спаси от размахващи мечове нинджи.
— Говоря ти сериозно.
— Аз също.
— Кога за последен път си ходила на църква?
Чух я да пука балонче от дъвка.
— В неделя.
— Смяташ ли, че в Библията пише верни неща? Искам да кажа, смяташ ли, че са истина?
— Смятам, че пастор Калвин е готин. Колкото може да е готин мъж на четирийсет и няколко. Това май е всичко, което мога да кажа за набожността си.
Затворих телефона, отидох си в стаята и се пъхнах под завивките. Метнах си още едно одеяло, защото внезапно ми стана студено. Не бях сигурна дали е студено в стаята, или мразовитото усещане е вътре в мен. Заспах, преследвана от думите „паднал ангел“, „обладаване на хора“ и „нефилим“.
Двадесета глава
Цяла нощ се мятах в леглото. Вятърът препускаше като бесен из голото поле край фермата и запращаше какво ли не към прозорците. На няколко пъти се събуждах и го чувах как събаря керемиди от покрива и как те шумно падат. Всеки незначителен шум — от тракането на рамките на прозореца до скрибуцането на пружините на леглото ми — ме караше да се будя стреснато.
Към шест часа се отказах, изсулих се от леглото и се запътих по коридора към банята за горещ душ. След това подредих стаята си — дрешникът ми изглеждаше изтънял и наистина събрах в коша пране за три перални. Слизах по стълбите с поредната доза дрехи, когато на вратата се почука. Отворих и открих, че на прага стои Елиът.
Беше облечен с джинси, със стара карирана риза с навити до лактите ръкави, със слънчеви очила и с бейзболна шапка на „Ред Сокс“. Изглеждаше като американец от глава до пети. Но аз много добре знаех за какво става дума и приливът на нервен адреналин го потвърди.
— Нора Грей — започна покровителствено Елиът. Наведе се напред и се усмихна, а аз долових възкисел мирис на алкохол в дъха му. — Напоследък създаваш доста неприятности.
— Какво търсиш тук?
Той надникна зад мен в къщата.
— Какво, според теб? Искам да поговорим. Не може ли да вляза?
— Мама спи. Не искам да я будя.
— Никога не съм виждал майка ти. — Нещо в начина, по който го каза, накара косъмчетата на тила ми да настръхнат.
— Извинявай, трябва ли ти нещо?
Усмивката му беше наполовина присмехулна, наполовина небрежна.
— Не ме харесваш, нали, Нора Грей?
Вместо отговор скръстих ръце пред гърдите си.
Той политна крачка назад, притиснал ръка към сърцето си.
— Ох! Аз съм тук, Нора. Правя последен опит да те убедя, че съм най-обикновен тип и че можеш да ми имаш доверие. Не ме отблъсквай.
— Виж, Елиът, имам да свърша някои неща…
Той заби юмрук в стената и кокалчетата му удариха обшивката на къщата достатъчно силно, за да откъртят парченца боя.