Ш-ш-шт

Деветнадесета глава

Оставих преспапието в кутията му и я пъхнах в дрешника си зад купчината пуловери на ромбове, които бях свила от татко. В присъствието на Пач моделът на „Делфик“ ми се стори лъскав и красив, а светлината мяташе дъги върху телчетата. Само че когато останах сама в стаята си, увеселителният парк ми се стори зловещ. Идеално място за лишени от тела духове. Не бях съвсем сигурна, че вътре няма скрита камера.

След като се преоблякох с еластична камизола и долнище на пижама на цветя, се обадих на Ви.

— Е, как мина? Явно не те е убил, така че началото е добро.

— Играхме билярд.

— Ти мразиш билярда.

— Той ми показа някои неща и вече не ми е толкова скучно.

— Обзалагам се, че може да ти покаже някои неща и в други области от живота ти.

— Х-м-м-м. — Обикновено коментарите й ме караха поне да се изчервявам, но сега бях твърде сериозна. Размишлявах съсредоточено.

— Знам, че съм го споменавала и преди, но Пач не ми вдъхва особено доверие — отбеляза Ви. — Още сънувам кошмари за онзи тип със скиорската маска. В един от кошмарите ми той си сваля маската и знаеш ли кой се оказва под нея? Пач. Според мен трябва да се отнасяш с него като със зареден пистолет. У него има нещо ненормално.

Точно за това исках да поговорим.

— Каква може да е причината някой да има на гърба си V-образен белег? — попитах.

Кратко мълчание.

— Ау! — задави се Ви. — Видяла си го гол? Къде се случи? В джипа ли? У тях? В спалнята ти?

— Не съм го виждала гол! Стана случайно.

— Аха, и преди съм чувала това извинение — отсече Ви.

— Той има на гърба си огромен белег с формата на V. Това не е ли малко странно?

— Разбира се, че е странно. Само че става дума за Пач. На него малко му хлопа дъската. Съзнавам, че стрелям напосоки, но… дали не е от уличен бой? Белези от затвор? Или пък е блъснал човек и е избягал от местопроизшествието?

Една част от мозъка ми следеше разговора с Ви, но другата, свързаната с подсъзнанието ми, се беше отнесла някъде над облаците. Мислите ми се върнаха към нощта, когато Пач ме беше предизвикал да се качим на Архангела. Спомних си за зловещите и странни изображения по вагончетата. Спомних си рогатите чудовища, които изтръгваха крилете на ангела. Спомних си и белега с форма на обърнато V на мястото на крилете.

Едва не изпуснах телефона.

— Из-з-звинявай, какво? — попитах Ви, когато осъзнах, че тя продължава разговора и очаква да й отговоря.

— Какво се случи след това? — попита тя, натъртвайки на всяка дума. — Земята вика Нора. Нуждая се от подробности. Ще умра от любопитство.

— Сборичка се с един човек и ризата му се скъса. Това е. Няма нищо друго.

Ви шумно си пое въздух.

— Ето за това ти говоря. Двамата излизате… и той се забърква в някакъв бой? Какъв му е проблемът? Прилича повече на зверче, отколкото на човек.

Мислите ми се лутаха между рисунките по вагончето на онзи ангел и белега на Пач. И двата зараснали белега имаха цвят на черно женско биле, и двата се спускаха от лопатките към бъбреците, и двата бяха извити навън и минаваха по дължината на целия гръб. Опитах да си внуша, че съвършената прилика между белезите от рисунките на Архангела и белезите на Пач е чисто и просто съвпадение. Казах си, че много неща може да са причинили белези като тези на Пач. Сбивания между банди, престой в затвора, белези от катастрофа — точно както каза и Ви. За съжаление обаче всички тези обяснения ми звучаха недостоверно. Истината сякаш щеше да ми извади очите, но аз нямах достатъчно смелост да я погледна.

— Той като ангелче ли се държа? — попита Ви.

— Какво? — попитах сепнато.

— Като ангелче ли се държа, или си избра образа на лошото момче. Честно да ти кажа, хич не вярвам на твоята версия, че не е опитал да предприеме нищо.

— Ви, трябва да затварям. — Гласът ми прозвуча като осеян с паяжини.

— А, разбирам. Значи ще ми затвориш, преди да науча подробности за голямото мероприятие.

— Нищо не стана по време на срещата, нищо не стана и в края. Мама ни пресрещна.

— А стига бе!

— Според мен не хареса Пач.

— Нима? Кой да допусне такова нещо!

— Ще ти звънна утре, става ли?

— Сладки сънища, миличка.

„Едва ли“, помислих си.

След като приключих разговора си с Ви, отидох в импровизирания домашен офис на мама и включих стария ни компютър. Стаичката беше малка и с наклонен таван, по-скоро мансарда, отколкото истинска стая. Един мръсен прозорец с избелели оранжеви пердета от седемдесетте години гледаше към страничния двор. Можех да стоя изправена в около трийсет процента от стаята. В другите седемдесет процента темето ми опираше в голите греди на покрива. Помещението беше осветено от една-единствена гола крушка.

Десет минути по-късно компютърът осъществи интернет връзка през телефона и аз написах „ангел с белези“ в търсачката „Гугъл“. Пръстите ми се позабавиха да натиснат клавиша, все едно се боях, че ако стигна докрай, ще се наложи да призная колко реално е подозрението ми, че Пач… не е човешко същество.

Натиснах клавиша „ентър“ и кликнах с мишката на първия линк, докато още не съм се разубедила.